Питер Джеймс: Мъртва като теб

За последните девет години, докато не започна връзка с Клео Морей, Рой прекарваше почти цялото си свободно време в безплодни опити да открие какво се е случило със Санди. Сега най-сетне я бе оставил в миналото. Беше наел адвокат, за да я обяви официално за мъртва. Надяваше се процесът да мине по бързата процедура, за да могат да се оженят, преди бебето да се роди. Дори и Санди да се появеше внезапно от нищото, той не искаше да заживее отново с нея, така беше решил. В съзнанието си беше продължил нататък — или поне така си мислеше.

Размести няколко купчини документи по бюрото. Сложи една купчина върху друга и така бюрото му се стори малко по-подредено, въпреки че количеството натрупана работа си оставаше същото.

Странно как се променя животът, помисли си. Санди мразеше новогодишната нощ. Била пълна измама, както обичаше да казва. Винаги я прекарваха с друга двойка, колеги от полицията, Дик Поуп и жена му Лесли. Винаги в някой моден ресторант. След това Санди задължително анализираше цялата вечер минута по минута.

Докато беше с нея, той гледаше на наближаването на новогодишната нощ с все по-отслабващ ентусиазъм. Но сега, с Клео, я очакваше с нетърпение. Щяха да я прекарат у дома, сами, и да се гощават с някое от любимите си ястия. Благодат! Единственият недостатък бе, че беше дежурен старши следовател тази седмица, което означаваше, че е на повикване двайсет и четири часа в денонощието — което пък означаваше, че няма да може да пие. Въпреки това бе решил да си позволи няколко глътки шампанско в полунощ.

Нямаше търпение да се прибере. Беше толкова влюбен в Клео, че всеки ден рядко имаше моменти, в които успяваше да преодолее дълбокия копнеж да я види, да я прегърне, да я докосне, да чуе гласа ѝ, да види усмивката ѝ. И сега изпитваше същото и повече от всичко искаше да тръгне към дома ѝ, който вече, откъдето и да го погледнеш, беше станал и негов дом.

Само едно го спираше.

Проклетите сини кутии и зелени касетки на пода. Трябваше да подреди всичко за екипа по студени досиета в понеделник, първия им официален работен ден от новата година. Което означаваше, че го чакат още няколко часа работа.

Затова той изпрати на Клео съобщение — цял ред целувки.

За известно време тази година бе прехвърлил всички тези студени досиета на колега. Но не се беше получило и сега ги беше наследил обратно. Пет неразкрити тежки престъпления от общо двайсет и пет, които чакаха да бъдат разследвани отново. Откъде да започне, по дяволите?

Внезапно му хрумна едно изречение от „Алиса в Страната на чудесата“ на Луис Карол: „Започни от началото и продължавай, докато не стигнеш до края: тогава спри.“

И така, той започна от началото. Само пет минути, помисли си, после щеше да приключи за тази година и да тръгне за дома на Клео. Сякаш като ехо на мислите му, телефонът му изписка, беше получил съобщение. Дори още по-дълга редица целувки.

Усмихнат, той отвори първото досие и прегледа доклада за разследването. На всеки шест месеца ДНК лабораториите, с които работеха, правеха проверки на ДНК уликите от жертвите в студените досиета. Никога не се знаеше. И имаше неколцина извършители, които сигурно отдавна бяха решили, че им се е разминало за престъпленията, но сега бяха осъдени и лежаха в затвора именно заради напредъка в извличането и сравнителния анализ на ДНК.

Вторият случай винаги го беше вълнувал дълбоко. Малкият Томи Лайтъл. Преди двайсет и седем години в един февруарски следобед единайсетгодишният Томи си тръгнал от училище към дома. Единствената следа по случая беше микробус „Морис Минър“, забелязан близо до местопрестъплението, който по-късно бил издирван. От досието ставаше ясно, че водещият разследването следовател е бил убеден, че собственикът на микробуса е извършителят, но не бяха успели да открият критично веществено доказателство, което да свърже момчето с микробуса. Мъжът, ексцентричен саможивец с обвинения за сексуални престъпления в миналото, бил освободен — но Грейс знаеше, че е още жив.

Премина на следващото досие: „Операция Худини“.

Мъжа с обувките.

Имената на операциите се избираха на случаен принцип от компютърната система. Понякога обаче се оказваха подходящи. Например това. Подобно на великия илюзионист, този извършител и досега успяваше да се измъкне от мрежата на полицията.

Мъжа с обувките беше изнасилил — или опитал да изнасили — поне пет жени в областта на Брайтън за кратък период от време през деветдесет и седма и най-вероятно беше изнасилил и убил шеста жертва, чието тяло така и не беше открито. И сигурно имаше още — много жени бяха твърде засрамени или травматизирани, за да съобщят за нападение. След това атаките изведнъж спряха. Нямаше ДНК доказателства от нито една от жертвите навремето. Но техниката за събирането им тогава още не е била така ефективна.