Питер Джеймс - Мъртва като теб

Инстинктивно, защото беше добър човек, тя хукна препъвайки се към него.

— Гърбът ми! Дисковата ми херния! Господи!

— Мога ли да ви помогна?

И това беше последното, което си спомняше, че каза.

Беше блъсната напред. Нещо влажно се залепи за лицето ѝ. Почувства остра, химическа воня.

После ѝ причерня.

Сряда, 31 декември

Мад извика в металното нещо на високата тухлена стена:

— Такси!

После вратите се отвориха, ефектни врати от ковано желязо, боядисани в черно, със златни шипове по върха. Той се качи в бяло-зеленото си пежо и го вкара вътре. От двете му страни имаше храсти, но от непознат за него вид. Все още не беше изучил храстите. Само дърветата.

Мад беше на четирийсет и две. Носеше костюм със спретнато изгладена риза и внимателно подбрана вратовръзка. Обичаше да се облича добре за работа. Винаги се бръснеше, сресваше късата си тъмна коса напред, на малък перчем, и си слагаше дезодорант под мишниците. Знаеше, че е много важно да мирише добре. Винаги проверяваше ноктите на ръцете и краката си, преди да излезе от дома. Винаги навиваше часовника си. Винаги проверяваше телефона за съобщения. Но в него бяха запаметени само четири номера и само трима души имаха неговия номер, така че рядко получаваше съобщения.

Погледна часовника на таблото: 18,30. Добре. Още трийсет минути, преди да изпита нужда от чаша чай. Това беше много време. Термосът му беше на седалката до него.

В края алеята ставаше кръгова, с ниска стена в средата, обграждаща осветен в зелено фонтан. Мад зави внимателно около него, покрай четирикрилата гаражна врата и стената на огромната къща. Спря пред стълбите, водещи към входната врата. Тя беше голяма, внушителна и затворена.

Той започна да се ядосва. Не обичаше пътниците да не са излезли, защото никога не знаеше колко дълго ще трябва да чака. И трябваше да взима твърде много решения.

Дали да изгаси двигателя. И ако го изгаси, дали да изключи и фаровете? Но преди да изгаси двигателя, трябваше да провери някои неща. Горивото. Три четвърти резервоар. Маслото. Налягането нормално. Температурата. Температурата беше добра. Имаше толкова много неща за помнене в таксито. Включително да включи брояча, ако не излязат до пет минути. Но най-важното от всичко — да пие чай на всеки час, на всеки кръгъл час. Провери дали термосът е още там. Там беше.

Таксито всъщност не беше негово, принадлежеше на човек, когото познаваше. Мад беше нещо като помощник. Караше в часовете, когато собственикът на таксито не искаше да кара. Предимно през нощта. Някои нощи по-дълго от други. Тази беше новогодишната нощ. Щеше да е много дълга и той бе започнал рано. Но нямаше нищо против. Нощта беше хубава. Също като деня, само че по-тъмна.

Предната врата на къщата се отвори. Той се стегна и пое дълбоко дъх, както го бе учил терапевтът му. Всъщност не обичаше пътниците да се качват в таксито му и да нахлуват в пространството му — освен онези с хубави обувки. Но той трябваше да ги търпи, докато не ги откара където поискат, след това се отърваваше от тях и отново беше свободен.

Те вече излизаха. Мъжът беше висок и слаб, косата му бе пригладена назад, носеше смокинг с папийонка и държеше палтото си преметнато на ръката. Тя беше с някакъв кожен жакет, червената ѝ коса беше фризирана красиво и се спускаше около лицето ѝ. Изглеждаше красива, като прочута актриса, като онези на снимките във вестниците, които хората оставяха в таксито, или на звездите по телевизията, когато пристигат на премиери.

Но всъщност той не гледаше нея; гледаше обувките ѝ. Черен велур, три каишки на глезена, високи токчета с блестящ ръб на подметките.

— Добър вечер — каза мъжът и отвори вратата на таксито пред жената. — Хотел „Метропол“, моля.

— Хубави обувки — каза Мад на жената вместо отговор. — „Джими Чу“, нали?

Тя изписка от удоволствие.

— Да, прав сте. Такива са!

Той долови опияняващия ѝ аромат, но не каза нищо. „Оскар де ла Рента Интружън“. Харесваше го.

Запали двигателя и бързо мина наум през проверките. Брояч — включен. Предпазни колани. Вратите — затворени. На скорост. Ръчна спирачка–свалена. Не беше проверявал гумите, откакто бе оставил последния пътник, но пък това беше само преди половин час, тъй че сигурно си бяха наред. Поглед в огледалото. И тогава зърна отново лицето на жената. Определено беше красиво. Искаше му се пак да види обувките ѝ.

— Главният вход — каза мъжът.

Мад смяташе наум, докато караше обратно по алеята: 2,516 мили. Запомняше разстояния. Знаеше повечето разстояния в рамките на града, защото бе запомнил улиците. До хотел „Хилтън Брайтън Метропол“ имаше 4428 ярда, пресметна той отново; или 2,186 морски мили или 4,04847 километра, или 0,404847 шведски мили. Сметката щеше да е приблизително девет лири и двайсет пенса, зависи от трафика.