Колин Декстър - Мръсницата е мъртва

— Здравейте! — каза Морс.

— Здравейте! — каза тя тихо.

— Радвам се да ви видя!

Тя го погледна и кимна едва доловимо. Отнякъде се появи висок мъж, който имаше вид на замесен в скорошно сбиване.

— Това е Гордън — каза Айлийн, като гледаше нагоре към засенчените повърхности на мършавото му като на скелет лице. И след като си стиснаха ръцете, Морс пак остана сам. Чудеше се къде да отиде, къде да се дене, как да се измъкне незабелязано, да прекрати безболезнено присъствието си преди 11.55.

Беше само на няколко метра от главния вход, когато тя изведнъж застана пред него.

— Надявам се, че не се опитвате да се измъкнете!

Неси!

— Здравейте, сестра. Не! Аз — аз не трябва да стоя много дълго, разбира се, но…

— Радвам се, че дойдохте. Знам, че сте мъничко поостарял за такова нещо — игривото й шотландско произношение като че ли добродушно му се присмиваше.

Морс кимна. Беше трудно да спори по въпроса и той погледна в чашата си и извади единственото останало кубче ябълка.

— Вашият сержант беше по-щедър към вас — с пиенето имам предвид.

Морс я погледна — ненадейно — сякаш никога преди това не беше я виждал. На тая неонова светлина кожата й изглеждаше почти млечна, а очите й бяха смарагдово-зелени. Отметнатите й назад кестеняви коси подчертаваха очертанията на лицето, а устните й бяха леко и деликатно начервени. Бе доста висока за жена, сигурно почти колкото него, и само ако (според Морс) си бе облякла нещо друго, а не тая страшно старомодна, размъкната, никак не подхождаща й рокля…

— Искате ли да танцуваме, инспекторе?

— Аз… не! Страхувам се, че танцуването не е по моята част.

— Какво…?

Но Морс така и не успя да разбере какво се канеше да го попита. Един млад лекар — усмихнат, с пламнало лице, който се чувстваше съвсем като у дома си — я грабна за ръка и я задърпа към дансинга.

— Хайде, Шийла! Нашият танц, помниш ли? Шийла!

— Няма да се опитате да се измъкнете…? — започна да казва тя през рамо. Но вече беше на дансинга, където не след дълго другите танцьори започнаха да спират и да се оттеглят по периферията, докато двойката Шийла и младият й партньор изпълняваха блестящо танцови стъпки, съпроводени от ритмичното пляскане с ръце на публиката.

Докато ги следеше с поглед, Морс почувства, че го пронизва ревност. Тялото на младия мъж се притискаше плътно до нейното. Бе решил окончателно да остане, както тя поиска, но когато музиката спря и току-що преобразената Неси, преструваща се, че се сгромолясва от умора, стана център на възторжено възхищение, Морс остави пластмасовата си чаша на масата до изхода и си тръгна.

В 9.30 на следващата сутрин, след като бе спал някак неспокойно, той позвъни в болницата „Джон Радклиф 2“ и поиска отделение 7С.

— Мога ли да говоря със старшата сестра, моля?

— Какво да съобщя, кой я търси?

— Това е — това е лично обаждане.

— Страхувам се, че не може да се обаждате по лични въпроси тук. Ако желаете да съобщите името си…

— Просто й кажете, че един от старите й пациенти в отделението…

— Сестра Маклийн ли търсите?

— Да.

— Тя напусна — напусна официално миналата седмица. Ще става директор на Института за сестри…

— Напуснала е Оксфорд?

— Заминава днес. Остана досега за едно празненство миналата вечер…

— Разбирам. Съжалявам, че ви обезпокоих. Изглежда нещо не съм разбрал?

— Да, така изглежда.

— И къде отива тя?

— Дерби — Кралската болница в Дерби.

Тъй като бързото каране бе единственият му значителен порок (освен яйцата с пържени картофки), Луис бе във възторг от поканата да кара „Ланчия“-та, макар и през един от почивните си дни. Колата беше мощна и мисълта за правата отсечка от M1 до отбивката за А52 беше доста приятна за Луис. Морс ни най-малко не се бе опитал да скрие факта, че главната цел на мисията бе да открие дали една улица на име „Спринг стрийт“ все още стои — както бе стояла до 1976 година — в северните покрайнини на Дерби.

— Само ме изтърпи, Луис — това е всичко, което искам!

Луис нямаше нужда да бъде убеждаван дълго. Важен „плюс“ в живота му бе моментът, когато Морс бе дал да се разбере пред шефовете, че именно със сержант Луис мозъкът му работи най-добре. И сега — като премина с „Ланчия“-та в платното за изпреварване по M1 до Уийдън Луис се почувства напълно доволен от удачно подредения си живот през всичките тия години оттогава насам. Той, разбира се, знаеше, че настоящата им мисия е загубена кауза. Но такива неща не бяха непознати в Оксфорд.