Колин Декстър - Мръсницата е мъртва

Луис говореше нещо, докато тия и подобни мисли се въртяха отново и отново в ума на Морс, а той не беше чул и дума от казаното.

— Моля, Луис?

— Само казвам, че ние правехме така, това е… над върха на главата, както казвам, и поставяхме датата до него.

Морс, неспособен да изтълкува тая явно бомбастична реч, кимна сякаш напълно е разбрал всичко и тръгна към колата. Огромен, изписан със бял спрей надпис върху по-ниската стена на една къща в следващата редица попадна под погледа му: „Долу ръцете от Чили“ — въпреки че беше трудно да се разбере кого в тоя потънал в невежество квартал призоваваха за такава дейност — или по-скоро за такова бездействие. „Опитайте Гео. Чай на Лъмли — един шилинг и два пенса“ изглеждаше по-уместен надпис, изрисуван с боя върху зазидания с тухли прозорец на първия етаж на къщата на следващия ъгъл, като буквите първоначално са били изписани със синя боя върху охрено-жълтия фон, но сега последният бе избелял до сивото, с което боядисват бойните кораби. Надпис (толкова стар), че Джоана може да го е виждала всеки ден, като е отивала на училище или да играе по тая улица — един надпис от миналото, който бригадата от разрушители щеше скоро да заличи от архивите на местната история, сривайки сред облаци прах страничните стени с едно замахване на гигантските си, подобни на топки за кегелбан гюлета.

Точно като вандалите от Оксфордския общински съвет, когато…

Остави, Морс!

— Сега накъде, сър?

Нужно му бе малко усилие, за да го каже, но все пак успя:

— Мисля, че право вкъщи. Освен ако няма нещо друго, което ти искаш да видиш.

Морс рядко водеше какъвто и да е разговор в кола и мълча, както обикновено, докато Луис измина разстоянието от няколко мили до магистралата. Също така по обичайния си начин умът му се бе заплел в сложните си механизми и все по-ясно осъзнаваше присъствието на някакъв незначителен дразнител. Винаги се безпокоеше, ако не беше разбрал нещо, ако не беше чул — дори и най-дребните неща:

— Какво точно ми разправяше там при къщата?

— Имате предвид, когато не слушахте?

— Просто ми кажи, Луис!

— Само разказвах за времето, когато бяхме деца, това е всичко. Мерехме се колко сме пораснали. Винаги го правеше мама — на всеки рожден ден — на стената на кухнята. Предполагам това е, което тая кухня ми напомни. Не в гостната — там бяха най-хубавите тапети, и както ви разправях, тя слагаше една линийка над главата ми, нали разбирате, и после драсваше чертичка и датата…

Морс пак не слушаше.

— Луис! Карай обратно!

Луис го погледна малко озадачен.

— Казах просто: обърни — продължи Морс, засега тихо. — Внимателно, както ти обичаш — когато е възможно, Луис, не е нужно да излагаме на опасност пешеходците или местните домашни любимци. Но просто обърни.

Пръстът на Морс върху кухненския ключ произведе само едно празно щракане въпреки наличието на изглежда наскоро поставената във фасонката, крушка, висяща без абажур от покритите с ронеща се мазилка дъски. Жълтеникавият и все още пожълтяващ тапет бе отлепен на няколко места по стената през неравни интервали, а във влажния горен ъгъл над мивката висеше едно огромно парче.

— Къде горе-долу се мерехте, Луис?

— Тука, сър.

Луис застана до вътрешната врата на кухнята с гръб към стената, постави лявата си длан хоризонтално и прецени точката, в която връхчетата на пръстите му бяха отбелязали височината.

— Това е метър и осемдесет и два — освен ако малко не съм се смалил.

На това място тапетът бе омърлян от несметен брой отпечатъци от пръсти, сякаш не бе подновяван от повече от половин век, а около неработещия ключ за лампата мазилката бе разбита и откриваше част от тухлите на преградната стена. Морс откъсна лента от жълтия тапет и откри изненадващо добре запазен светлосин тапет отдолу. И двамата мъже стояха мълчаливи и неподвижни там, докато е всяка измината минута следобедът ставаше чувствително по-студен и по-тъмен.

— Все пак, хрумването си го биваше, нали?

— И още как, сър!

— Е, едно нещо е сигурно! Няма да стоим тук целия следобед в сгъстяващия се мрак и да сваляме напластени с поколения тапети от стените!