Колин Декстър - Мръсницата е мъртва

— Аз не мога да остана, сър! Утре сутринта съм на работа.

— Зная. Но не те и карам, нали? Ще взема влака на връщане — няма проблеми — Дерби, Бирмингам, Бенбъри — съвсем удобно!

— Сигурен ли сте, сър?

— Напълно съм сигурен. Нямаш нищо против, нали Луис?

Луис поклати глава отрицателно.

— Ами, предполагам, че е по-добре да…

— Да, тръгвай. И не карай много бързо!

— Да ви закарам ли до някой хотел или нещо такова?

— Не се безпокой, аз… аз ще намеря нещо.

— Изглежда вече сте намерили нещо, сър.

— Така ли?

Докато „Ланчия“-та набираше скорост по шосето, водещо към М1 (Юг), Луис все още леко се усмихваше, припомняйки си щастливото изражение на лицето на Морс, когато той се бе обърнал и тръгнал обратно към автоматичните врати.

В петък сутринта, 11 януари (бе тръгнал отново на работа на връх Нова година) Морс хвана ранния експрес до Падингтън. По програма трябваше да говори за престъпността в градовете в 11 сутринта на симпозиума в Хендън. С метрото до Кингс Крос, после със северната линия. Удобно. Имаше достатъчно време. Във всеки случай обичаше влаковете и когато Радио Оксфорд съобщи, че има опасни заледявания по М40, това окончателно реши нещата. А също така, разбира се, това означаваше, че вероятно ще може да си позволи малко по-голяма свобода с евентуално наличните напитки.

Купи „Таймс“ и „Оксфорд таймс“ от една сергия с вестници, намери си място в последните вагони и успя да реши кръстословицата в „Таймс“, преди да стигнат Дидкот. С изключение на едно обяснение. Един бърз поглед в любимия му речник би решил въпроса веднага, но той не беше у него и както винаги, невъзможността да довърши нещо докрай го подразни. Той бързо написа на празното място две мними букви (в случай, че някой от спътниците му очакваше да бъде впечатлен) и после прочете писмата и некролозите. При Рединг отвори на кръстословицата в „Оксфорд таймс“. Съставителят бе „КИХОТ“ и Морс се усмихна, като си спомни как „Уоги“ Грийнъуей най-накрая бе решил зададеното от същия съставител „известното откриване на резултата на Брадмън (6)“ и бе написал ДОНАЛД в 1 хоризонтално.

Този път нямаше нищо чак толкова занимателно, но все пак бе една добра кръстословица. Отне му 12 минути да я попълни. Не беше зле.

Докато влакът набираше скорост, Морс подсъзнателно зърна „Мейдънхед“, извади сноп листове от куфарчето си и първо прегледа подредения по азбучен ред списък на присъстващите на конференцията. Не позна ваше никого в диапазона от А до Д, но после прегледа и от Е до Ф.

Йигълстоун

Елис

Емет

Фармър

Фавант

Фийлдинг

Том Йигълстоун, да, и Джек Фармър, да и…

Морс спря и отново погледна средното име от трите имена на делегати с Ф. Името му бе смътно познато, нали? И въпреки това не можеше да си спомни къде… Беше необикновено име обаче. Погледът на Морс се плъзна надолу по списъка — и сега вече си спомни. Да! Това беше името на човека, който бе вървял покрай Оксфордския канал по същото време, когато Джоана Франкс е била убита, когато се предполага, че Джоана Франкс е била убита. Вероятно същият човек, чийто път успешно бяха проследили до „Негс Хед“, където се бе зарегистрирал в книгата. Един загадъчен човек. Може би това изобщо не е било истинското му име, защото по канала бе пълно с хора, използващи псевдоними. Всъщност, както Морс си спомни, двама от екипажа на самата „Барбара Брей“ бяха направили същото: Алфред Масън, наричан още Алфред Брадъртън, и Уолтър Таунс — с псевдоним Уолтър Торолд. Вероятно нежеланието на престъпниците понякога да се откажат от собственото си име, се дължеше на някакви скрити психологически причини дори и когато това криеше огромен риск да бъдат идентифицирани в бъдеще. Морс често се бе сблъсквал с това. Сякаш името на човек бе неразделна част от него, като че ли никога не можеше да се отърси от него. Сякаш, подобно на кожата, бе част от цялото му същество. Масън бе запазил първото си име, нали? И Таунс също.

През останалата част от пътуването Морс гледаше безцелно през прозореца, а умът му подреждаше няколко разпръснати мисли, когато влакът навлезе в Падингтън: Доналд Брадмън — Дон Брадмън, името, с което бе известен на всички най-великият батсмън на всички времена. И Ф. Т. Донаван, най-великият човек на света и… О, богове!!

Кръвта в крайниците на Морс изстина, като си спомни човека, който бе идентифицирал тялото на Джоана Франкс, човека, който физически не е бил в състояние (както изглежда!) да вдигне очи, за да погледне затворниците в очите, човека, който бе закривал лицето си с ръце, докато плачел и обръщал гръб на изправените пред съда. Защо той е правил тия неща, Морс? Защото лодкарите са можели да го разпознаят. Защото те са го виждали, макар и за кратко, на зазоряване, когато „забързан, бе продължил по пътя си“. Доналд Фавант! — или Дон Фавант, както вероятно се е наричал.