Колин Декстър - Мръсницата е мъртва

— Няма да ни отнеме много време, нали?

— Какво? Всичките тия проклети…?

— Знаем къде да търсим.

— Знаем?

— Искам да кажа, че това е само една малка къща и ако търсим само на височина от метър и тридесет до метър и шейсет и при това само на долния етаж…

— Знаеш ли, че си гений?

— А вие имате добро електрическо фенерче в колата.

— Не — призна си Морс. — Опасявам се, че…

— Няма значение, сър! Имаме около половин час, преди да стане съвсем тъмно.

Беше четири без двадесет, когато откъм тясното коридорче долетя детински възбудения вик на Луис.

— Тук има нещо, сър! И смятам, че аз…

— Внимателно! Внимателно] — промърмори Морс, като се приближаваше нервно с победоносен пламък в сиво-сините си очи.

Постепенно тапетът бе отлепен, докато последните проблясъци на тоя декемврийски ден се процеждаха през мръсното таванско прозорче над главите на Морс и Луис, а те от време на време си хвърляха изпълнени с невероятно вълнение погледи. Защото там, върху някогашната оригинална мазилка на стената, под три по-късно поставени пласта тапет — и все още ясно различаващи се — имаше две колони от начертани с черен молив линийки: тази вдясно се състоеше от серия от осем измервания, най-долното от които бе на височина около метър и осем сантиметра от пода, а най-горното — на около метър и петдесет и пет сантиметра и до всяко бе записана датата и годината, когато е било направено; колонката вляво съдържаше само две измервания (обаче имаше четири дати) — диагонално изронената мазилка категорично изключваше възможността да се намерят други доказателства в долната част на стената.

Няколко мига Морс стоя в притъмнялото коридорче, взирайки се в стената като в някоя свещена реликва.

— Луис, намери електрическо фенерче! И рулетка!

— Къде…?

— Отнякъде. Всеки има фенерче, човече.

— Освен вас, сър!

— Кажи им, че си от Газоснабдяването и че има теч на № 12-ти.

— Къщата не е на газ.

— Тръгвай, Луис!

Когато Луис се върна, Морс все още разглеждаше надписите по стената — целият сияещ от щастие при вида на осемте линии вдясно.

И като взе фенерчето, той освети радостно доказателствата на стената. Новата светлина (така да се каже), хвърлена върху ситуацията, бързо потвърди, че всичко написано по-ниско от досегашния обхват на техните разкрития, е безвъзвратно загубено. Пак благодарение на новата по-силна светлина можаха да видят една буква помежду двете колони измервания, която бе малко по-близо до дясната колона и следователно вероятно се отнасяше до нея.

Буквата „Д“!

Даниел!

Линийките вдясно изглежда отбелязваха височината на Даниел Карик и ако това бе така, то тогава тези вляво принадлежаха на Джоана Франкс!

— И ти ли си мислиш същото, Луис?

— Предполагам, че да, сър.

— Джоана се е омъжила през 1841 или 1842 година

— Морс говореше колкото на себе си, толкова и на Луис — и това точно съвпада, тъй като измерванията приключват през 1841 година и при това тя е била със същия ръст, както през 1840 година. А по-малкият й брат Даниел постепенно я е застигал — те са били почти еднакви на ръст през 1836 година, а през 1841 година той е бил с няколко сантиметра по-висок.

Луис не можеше да не се съгласи.

— А и естествено е да са подредени така, сър, нали? Първо Джоана и след нея брат й, вдясно от нея.

— Да-а-а.

Морс взе бялата рулетка и я пусна да се размотае до пода.

— Това мери само до метър и петдесет и пет.

— Не мисля, че ни трябва по-дълга, сър.

Луис беше прав. Докато Морс държеше нулевия край на рулетката до предполагаемия горен край на измерванията на Джоаниния ръст, Луис освети с фенерчето долната част и коленичи на мръсните червени плочки. Не! Естествено нямаше нужда тук от по-дълга рулетка, тъй като премерената височина бе само метър и четиридесет и пет сантиметра, а както бе известно на Луис, жената, извадена от „Канала на херцога“, е била метър и шестдесет и два сантиметра — почти седемнадесет сантиметра по-висока от Джоана, когато тя е напуснала „Спринг стрийт“, за да се омъжи! Възможно ли е — дори ако допуснем, че стават чудеса — тя да е израснала със седемнадесет сантиметра между двадесет и първата и тридесет и осмата си година? Той изказа гласно мислите си:

— Не смятам, сър, че една жена би могла…

— Не, Луис — и аз също не смятам! Ако не е невъзможно, то поне със сигурност е без прецедент.

— Така че сте прав, сър…

— Без сянка от съмнение ли? Да, мисля, че да.

— Без никакво съмнение? — попита Луис тихо.