Нелсън Демил - Аз, детективът

И все пак, когато оглеждам труп и мястото около трупа, виждам неща, които повечето хора не виждат. Макс беше пипнал двигателите и труповете и бе забелязал, че са още топли, беше забелязал как е завързана яхтата и бе доловил куп дребни подробности, които не биха направили впечатление на обикновения гражданин. Но Макс не е истински детектив и действаше приблизително на второ равнище, докато за да разрешиш убийство като това, трябва да действаш на много по-висока плоскост. Той го знаеше и тъкмо затова ме бе повикал.

Случайно познавах жертвите, а за детектив, разследващ убийство, това е голямо преимущество. Знаех например, че на път за Плъм Айланд семейство Гордън обикновено носят къси панталони и тениски и че на работа навличат лабораторните си престилки или пък защитното си облекло. Освен това Том не приличаше на Том с черното си поло, а Джуди изглеждаше далеч по-пастелна, отколкото си я спомнях. Предположих, че са облечени така за прикритие и че носят маратонки, за да могат да тичат бързо. А може би просто си измислях улики. Човек трябва да внимава с тези неща.

Но тогава каква бе тази червена почва по подметките им? Откъде се беше взела? Не от лабораторията, навярно не и от пътя до кея на Плъм Айланд, не от яхтата им, не и от кея или терасата тук. Очевидно днес бяха ходили някъде другаде и специално се бяха облекли различно. А и денят със сигурност бе завършил различно. Тук ставаше нещо друго и нямах представа какво е то, но определено беше нещо друго.

И все пак имаше вероятност просто да са се натъкнали на въоръжен грабеж. Искам да кажа, че случаят можеше да няма нищо общо с работата им. Въпросът беше, че Макс се притесняваше от това и бе заразил с тревогата си и мен. И преди полунощ тук щеше да пристигне ФБР, хората от военното разузнаване и ЦРУ. Освен ако дотогава Макс не успееше да залови крадец наркоман.

— Извинете.

Обърнах се. Беше жената с кафявия костюм.

— Извинена сте — отвърнах.

— Извинете, имате ли някаква работа тук?

— Тук съм с цялата банда.

— Полицай ли сте?

Очевидно тениската и късите ми панталони не ми придаваха авторитетен вид.

— Тук съм с началника Максуел — казах аз.

— Вече се убедих в това. Регистрираха ли ви?

— Защо не идете лично да проверите? — Обърнах се и се спуснах на следващия етаж на терасата, като заобикалях малките цветни флагчета. Насочих се право към кея. Тя ме последва.

— Аз съм детектив Пенроуз от отдел „Убийства“, област Съфолк, и водя това разследване.

— Поздравления.

— И освен ако нямате официална работа тук…

— Ще трябва да приказвате с началника. — Спуснах се на кея и се приближих до яхтата. Духаше силно и слънцето беше залязло. Не виждах нито една платноходка в залива, но имаше няколко яхти, които пореха водите с включени светлини. На югоизток се бе издигнала луната и лъчите и искряха по вълните.

Приливът беше започнал и деветметровата яхта се издигаше почти на равнището на кея. Скочих на палубата.

— Какво правите? Не можете да се качвате там.

Жената бе много хубава, разбира се — ако беше грозна, щях да се държа далеч по-любезно. Както отбелязах, бе облечена доста строго, но тялото под дрехите представляваше симфония от заоблени очертания, мелодия от плът, опитваща се да се освободи. Всъщност тя изглеждаше така, сякаш крие под костюма си балони. Второто нещо, което забелязах, беше, че не носи венчална халка. И за да попълня останалите графи — възраст: трийсетинагодишна; коса: средно дълга, медна на цвят; очи: синьо-зелени; кожа: чиста, не особено загоряла за това време на годината, лек грим; нацупени устни; без видими белези; без обеци; без маникюр; изражение: ядосано.

— Чувате ли ме?

Освен това имаше прекрасен глас, въпреки сегашния й тон. Подозирах, че заради красивото си лице, страхотно тяло и мек глас детектив Пенроуз трудно кара хората да я възприемат сериозно и че компенсира това с прекалено мъжко облекло.

— Чувате ли ме?

— Чувам ви. А вие чувате ли ме? Вече ви казах да разговаряте с началника.

— Аз командвам тук. В случаите на убийство областната полиция…

— Добре, тогава да идем да приказваме с началника заедно. Само минутка.

Хвърлих бърз поглед на яхтата, но вече беше тъмно и не успях да видя много. Опитах се да намеря фенерче.

— Трябва да поставите тук пост за през цялата нощ — казах на детектив Пенроуз.

— Благодаря, че споделихте мислите си с мен. Моля ви, слезте от яхтата.

— Случайно да си носите фенерче?