Нелсън Демил: Аз, детективът

На отбивката стоеше униформен полицай с папка — регистраторът на местопрестъплението — и Макс му даде моето име, длъжност и прочее, така че официално бях вписан и вече бях обект на призовки от страна на областната прокуратура и на потенциалните адвокати на защитата. Тъкмо това най-малко исках, но се бе случило да съм си вкъщи, когато се обади съдбата.

Тръгнахме по чакълената отбивка и влязохме през сводестия портал в задния двор, в по-голямата си част зает от кедрова тераса, спускаща се на етажи към залива и завършваща с дългия кей, на който беше завързана яхтата на семейство Гордън. Вечерта наистина бе прекрасна и ми се искаше Том и Джуди да са живи, за да й се насладят.

Забелязах обичайния контингент от съдебномедицинската лаборатория, плюс три униформени саутхолдски ченгета и жена с лек кафеникав костюм, бяла блуза и здрави обувки. Отначало си помислих, че може да е роднина на жертвите, повикана, за да идентифицира труповете и така нататък, но после видях, че държи бележник и химикалка и че има официален вид.

На сребристосивата тераса, един до друг, с крака към къщата и глави към залива, лежаха по гръб Том и Джуди, с неестествено разкривени ръце и крака. Полицейският фотограф снимаше труповете. Светкавицата осветяваше терасата и странно ги преобразяваше, като за микросекунда им придаваше призрачен вид.

Погледнах труповете. Том и Джуди Гордън бяха към трийсет и пет годишни, в много добра форма и дори в смъртта си невероятно красива двойка — дотолкова, че когато вечеряха в по-реномирани заведения, понякога ги взимаха за звезди.

И двамата носеха дънки, маратонки и пола. Полото на Том беше черно с някаква моряшка емблема отпред, а на Джуди — по-шикозно, зелено, с малка жълта платноходка отляво на гърдите.

Подозирах, че Макс не е виждал много жертви на убийство, но навярно бе имал достатъчно сблъсъци с естествена смърт, самоубийства, автомобилни катастрофи и прочее, за да не се държи като новак. Изглеждаше мрачен и загрижен и не откъсваше поглед от труповете, сякаш не можеше да повярва, че точно пред него на тази прекрасна тераса лежат убити хора.

От друга страна, вашият покорен слуга работи в град с около 1500 убийства годишно, та както се казва, със смъртта сме стари познайници. Естествено не виждам всичките тези 1500 трупа, но виждам достатъчно, че вече да не ми призлява, да не се изненадвам, стъписвам или натъжавам. И все пак е различно, когато става дума за хора, които си познавал и харесвал.

Пресякох терасата и застанах до Том Гордън. В основатана носа му се виждаше дупка от куршум. Джуди бе простреляна в лявото слепоочие.

Ако се приемеше, че убиецът е бил сам, Том, който беше яко момче, навярно е бил убит пръв с един — единствен изстрел в главата, а после Джуди, обърнала се с невярващ поглед към съпруга си, е получила втория куршум в слепоочието си. Двата куршума сигурно бяха пробили черепите и бяха паднали в залива. Лош късмет за специалистите от балистиката.

Никога не съм бил на местопрестъпление, където да не се усеща миризма — невероятно гадна, ако от смъртта на жертвите е изминало известно време. Ако имаше кръв, винаги мога да я помириша, а ако бе пробита коремната кухина, мога да усетя характерна миризма на вътрешности. Последния път, когато усетих тази миризма, тя бе на собствената ми кръв. Във всеки случай фактът, че убийството е било извършено на открито, се оказа от полза.

Огледах се и не успях да открия наблизо никакво място, където би могъл да се скрие убиецът. Плъзгащата се стъклена врата на къщата беше отворена и може би той бе стоял там, но вратата се намираше на шест метра от труповете, а от това разстояние малцина могат да улучат с пистолет право в главата. Аз бях живото доказателство за този факт. От шест метра първо стреляш в тялото, после се приближаваш и довършваш жертвата в главата. Така че имаше две възможности: убиецът да е стрелял с пушка, а не с пистолет, или да се е приближил до тях, без да ги уплаши. Някой с нормална външност, безопасен наглед, може би дори техен познат. Семейство Гордън бяха слезли от яхтата си, бяха се качили на терасата, в даден момент са видели този човек и са продължили да вървят към него. Той е насочил пистолета си от не повече от метър и половина и ги е прострелял.

— Какво мислиш? — попита Макс.

— Не зная.

Погледнах зад труповете и видях малки цветни флагчета, забити тук-там в кедровите дъски.

— Червеното кръв ли означава?

Макс кимна.

— Бялото е костици от череп, сивото…