— Ясно. — Добре че си бях обул галошите.
— Изходните рани са големи, отнесени са почти целите задни части на черепите им — информира ме Макс.
— И както сам можеш да видиш, входните рани също са големи. Предполагам, че куршумите са 45-и калибър. Още не сме ги намерили. Навярно са паднали в залива. Не отговорих. Макс посочи плъзгащите се стъклени врати.
— Вратата е била насилена и цялата къща е преровена — продължи той. — Не липсват големи предмети — телевизорът, компютърът, компактдискплейърът и всичко останало си е там. Но може да са откраднати бижута и нещо дребно.
За миг се замислих върху думите му. Подобно на повечето интелектуалци на държавна служба, семейство Гордън не притежаваха много бижута, произведения на изкуството и други подобни. Някой наркоман би отмъкнал скъпата електроника и би си плюл на петите.
— Ето какво мисля аз — рече Макс. — Крадецът или крадците са си вършели работата, видели са, че семейство Гордън пристига, излезли са на терасата, стреляли са и са избягали. — Той ме погледна.
— Прав ли съм?
— Щом така смяташ.
— Така смятам.
— Ясно. — Звучеше по-добре, отколкото „ДОМЪТ НА УЧЕНИ, ЗАНИМАВАЩИ СЕ СЪС СВРЪХСЕКРЕТНИ МИКРООРГАНИЗМИ ЗА ВОЕННИ ЦЕЛИ, ПРЕРОВЕН, УЧЕНИТЕ — УБИТИ“.
— Какво мислиш, Джон?
— Стотарка на час ли щеше да ми плащаш?
— Хайде, момче, не ме мотай. Възможно е да сме изправени пред двойно убийство от световен мащаб.
— Но ти току-що каза, че навярно просто са очистени, защото са се появили на местопрестъплението в неподходящ момент — отвърнах аз.
— Да, но се оказва, че собствениците на дома са… такива, каквито са. — Той ме погледна в очите. — Опитай се да възстановиш сцената.
— Добре. Разбираш, че престъпникът не е стрелял от стъклената врата. Стоял е точно пред тях. Вратата, която си открил отворена, тогава е била затворена, така че докато се приближават към къщата, жертвите да не видят нищо необичайно. Убиецът навярно е седял тук на някой от тези столове и може да е пристигнал с лодка, за да не му се налага да паркира отпред, където всички могат да видят колата му. Възможно е и да са го докарали. Във всеки случай, семейство Гордън или са го познавали, или не са се разтревожили особено от присъствието му на задната им тераса. Може и да е била жена, симпатична и мила на вид, и те да са се приближили към нея, а тя — към тях. Възможно е да са разменили няколко думи, но съвсем скоро след това убиецът е извадил пистолет и ги е очистил. Максуел кимна.
— Ако престъпникът е търсел нещо вътре, това не са били бижута или пари, били са документи. Нали разбираш — нещо голямо. Не ги е убил само защото са се натъкнали на него — убил ги е, защото е искал да ги убие. Чакал ги е.
Всичко това ти е ясно. Той кимна.
— И после, Макс — продължих аз, — виждал съм много ограбени и провалени грабежи, придружени от убийство на собственика на къщата. В такива случаи крадецът не взима нищо. Когато извършителят е наркоман, в действията му няма никаква логика.
Максуел потри брадичка, замислен, от една страна, за наркоман с пистолет, за хладнокръвен убиец, от друга, и за онова, което можеше да се крие между тези две вероятности.
Докато размишляваше, аз коленичих до труповете, по-близо до Джуди. Очите й бяха отворени, наистина широко отворени, и погледът й беше изненадан. Очите на Том също бяха отворени, но той изглеждаше по-спокоен от жена си. Мухите бяха надушили кръвта около раните и аз се изкушавах да ги разгоня, но това нямаше значение.
Огледах труповете отблизо, без да докосвам нищо, за да не ядосам момчетата от съдебномедицинската лаборатория. Разгледах косата, ноктите, кожата, дрехите, обувките и така нататък. Когато свърших, погалих Джуди по бузата и се изправих.
— Добри приятели ли бяхте? — попита ме Максуел.
— Тъкмо започвахме да се сприятеляваме.
— Кога се запознахте?
— През юни.
— Идвал ли си в къщата преди?
— Да. Трябва да ми зададеш още един въпрос.
— Ами… Трябва да те попитам… Къде беше към 17:30?
— С гаджето ти.
Той се усмихна, но не му бе весело.
— А ти доколко ги познаваше? — попитах го аз.
Той се поколеба за миг, после отвърна:
— Само сме се срещали. Приятелката ми ме мъкне по разни дегустации на вино и прочее глупости.
— Нима? А откъде знаеш, че съм ги познавал?
— Споменаха ми, че са се запознали с нюйоркско ченге, което се възстановявало тук. Отговорих им, че те познавам.
— Светът е малък — отбелязах аз.
Той не отвърна.
Читать дальше