Нелсън Демил - Аз, детективът

Скочих тежко на яхтата. Протегнах ръце към Бет и тя ме последва, като се хвана за мен. Двамата някак си се претърколихме, аз по гръб, а Бет Пенроуз отгоре ми. Останахме в това положение около секунда повече, отколкото трябваше, после се изправихме. Неловко се усмихнахме, така, както правят непознати от различен пол, когато случайно се окажат притиснати един в друг.

— Добре ли си? — попита ме тя.

— Да… — Всъщност падането беше изкарало въздуха от ранения ми бял дроб и предполагах, че Бет го вижда.

Дишането ми се нормализира и аз се насочих към задната част на яхтата — кърмата, както я наричат — където имаше пейка. Посочих към палубата до нея и казах:

— Сандъкът винаги стоеше тук. Беше голям, около метър и двайсет дълъг и към деветдесет сантиметра дълбок и широк. Отвътре бе облицован с алуминий. Понякога, когато седях на пейката, вдигах крака на сандъка и си пиех бирата.

— И?

— И след работа, в точно определени дни, Том и Джуди напускат Плъм Айланд в определен час и се понасят с пълна скорост по морето. Там, в Атлантическия океан, се срещат с кораб, навярно южноамерикански товарен кораб, хидроплан или пък нещо друго. Прехвърлят на борда сто тина килограма колумбийска дрога и потеглят обратно към сушата. Ако УКН или бреговата охрана ги забележат, те просто са излезли на разходка. Даже да ги спрат, двамата представят служебните си карти от Плъм Айланд и всичко е наред. Всъщност яхтата им е достатъчно бързоходна, за да изпревари по вода какъвто и да е друг съд. За да я преследват, трябва самолет или хеликоптер. Пък и колко кораби биват спирани и претърсвани? Тук има хиляди яхти и рибарски кораби. Освен ако бреговата охрана, митническите власти или някой друг е получил сериозна информация, или пък някой им се стори странен, те не се качват на борда. Нали така?

— Обикновено, да. Митническата служба има пълното право на проверки и понякога го използва. Все пак ще видя дали в УКН, бреговата охрана или митническата служба няма някакви съобщения за „Спирохета“.

— Добре. — За миг се замислих. — Е, след като прибират дрогата, двамата пристават на някое предварително определено място или се срещат с малък кораб, за да предадат сандъка за лед на местните пласьори на наркотици, които им дават в замяна друг сандък, натъпкан догоре с пачки. Пласьорът заминава за Манхатън и се осъществява поредният безмитен внос. Случва се ежедневно. Въпросът е дали семейство Гордън е взимало участие в тази търговия и в такъв случай дали това е причината за убийството им. Надявам се да е така. Защото другата възможност ме плаши, а аз не съм от страхливите. Тя се замисли.

— Би могло и да е така. Но може и само да ти се иска.

Не отговорих.

Бет продължи:

— Ако успеем със сигурност да разберем дали става въпрос за наркотици, останалото ще е по-лесно. Дотогава трябва да продължим с хипотезата за чумата, защото ако наистина е вярна и ние не правим нищо по въпроса, всичкиможе да загинем.

Минаваше два след полунощ и вече започвах да ставам кривоглед от четене на компютърните разпечатки на семейство Гордън. Бях си направил каничка кафе в голямата стара кухня на вуйчо Хари и седях на кръглата маса до прозореца към залива.

Вуйчо Хари и вуйна Джун бяха проявявали благоразумието никога да не канят на гости целия род Кори, но от време на време канеха мен, брат ми Джим или сестра ми.

— През март ли?

— Да.

— За 25 000 долара?

— Да… но какво общо има това с…

— Къде е този парцел, госпожо?

— А… това е една прекрасна скала над Пролива.

— Разбирам. Къща ли са искали да си построят?

— Не. Не могат да строят там. Продадох правата за строеж на общината.

— Което означава?

— Което означава… това е план за запазване на земята.

Продавате правото за строеж, но продължавате да сте собственик. Така че земята остава незастроена. Може да се използва само за земеделие.

— Разбирам. Следователно семейство Гордън не е можело да си построи къща на тази скала?

— Господи, не. Ако там можеше да се строи, парцелът щеше да струва над 100 000 долара. Общинските власти ми платиха да не строя. Това е рестриктивен договор, който върви заедно със земята. Добър план.

— Но можете да продавате самия парцел?

— Да, така и направих. За 25 000 долара. Семейство Гордън знаеха, че там не може да се строи.

— Можели ли са да откупят правото за строеж?

— Не. Продадох правата за вечни времена. Тъкмо такавае целта на плана.

— Добре… — Помислих си, че сега разбирам какво са направили Том и Джуди — бяха си купили чудесен парцел на Саунд Вю на цена, по-ниска от пазарната, защото нямаха право да го застрояват. Но можеха да го използват за земеделие. Досетих се, че увлечението на Том по местното лозарство го е довело до голямата идея — винарни „Гордън“. В такъв случай очевидно между тази сделка и убийството нямаше връзка. — Извинете, че ви събудих, госпожо Уили — казах. — Благодаря за съдействието.