Нелсън Демил - Аз, детективът

В 06:45 вече пътувах на изток по Мейн Роуд през сърцето на лозарския район.

Докато шофирах ми дойде наум, че не е лесно да се опитваш да си изкарваш прехраната от почвата или морето, както правеше голяма част от местното население. Но лозята изненадващо процъфтяваха. Всъщност, докато минавах през селцето Пеконик, от лявата ми страна се виждаше най-богатата винарна, собственост на Фредрик Тобен, с когото веднъж за кратко се бях срещнал и който беше приятел на семейство Гордън. Мислено си отбелязах да се свържа с господина и да видя дали е в състояние да хвърли някаква светлина върху настоящия случай.

Слънцето висеше над дърветата вдясно и пред мен и термометърът на таблото показваше 16 С, което не ми говореше нищо. Някак си бях развалил компютъра и бях преминал на метрична система. Шестнайсет градуса ми звучеше студено, но знаех, че не е така. Във всеки случай, слънцето разнасяше мъглата и лъчите изпълваха скъпия ми спортен автомобил.

Пътят бе леко извит и лозята бяха по-живописни от картофените полета, които си спомнях отпреди трийсет години. От време на време овощна градина или царевица не позволяваха на гледката да стане еднообразна. Големи птици се носеха по утринните ветрове, малки птички пееха и чуруликаха в полето и по дърветата. Всичко беше прекрасно, освен че тази сутрин Том и Джуди бяха в областната морга и че имаше голяма вероятност във въздуха да се носи зараза, която се издига и снижава заедно с топлия вятър, придвижва се с океанския бриз, плъзга се над ферми и лозя и прониква в кръвта на хора и животни. И все пак тази сутрин всичко изглеждаше нормално, включително и самият аз.

Включих радиото на нюйоркски новинарски канал и известно време послушах обичайните глупости в очакване някой да спомене нещо за тайнствена епидемия. Но за това бе прекалено рано. Превключих на единствения местен канал и хванах новините в седем. Водещият казваше:

— Тази сутрин разговаряхме по телефона с началника Максуел и ето какво ни съобщи той.

От тонколоните се разнесе раздразненият глас на Макс:

— По отношение на случилото се с жителите на Насау Пойнт Том и Джуди Гордън, ние го определяме като двойно убийство, обир и грабеж. Това няма нищо общо с работата на жертвите на Плъм Айланд и ние искаме да сложим край на тези слухове. Настояваме всички граждани да внимават за непознати и да съобщават за всичко подозрителнона градската полиция. Не трябва да изпадаме в параноя, но тук някъде има въоръжен човек, извършил убийство, обир и грабеж. Затова трябва да вземете някои предохранителни мерки. Работим по случая съвместно с областнатаполиция и смятаме, че разполагаме с известни улики. Товае всичко, което имам да ви кажа засега. По-късно пак щеразговаряме, Дон.

— Благодаря, началник — отвърна Дон.

Тъкмо това му харесвам на това място — тук живеят истински земни хора и всички се познават. Изключих радиото. Началникът Максуел беше забравил да спомене, че е на път за Плъм Айланд, острова, който нямаше нищо общо с двойното убийство. Освен това забрави да спомене за ФБР и ЦРУ. Възхищавам се на хора, които знаят как и кога да осветлят публиката. Ами ако Макс бе казал: „Има петдесет процента вероятност семейство Гордън да са продали чумни вируси на терористи, които възнамеряват да унищожат всичко живо в Северна Америка“? Това щеше да предизвика известен спад на акциите след откриването на борсата, да не споменавам за паническото бягство към летищата и внезапното желание за почивка в Южна Америка.

Така или иначе, засега утрото беше прекрасно. Отдясно забелязах голямо тиквено поле и си спомних есенните уикенди тук като хлапе, когато тичахме като бесни из тиквените ниви, за да намерим абсолютно най-голямата, най-кръгла, най-оранжева и най-съвършена тиква. Спомням си, че всяка година имах известни разногласия с брат ми Джими по въпроса за избора, но честно уреждахме спора с юмручен бой, който аз винаги печелех, тъй като бях много по-едър от него. Но пък той беше куражлия.

Селцето след Пеконик е Саутхолд, както се нарича и цялата община. Лозята свършват приблизително тук, сушата се стеснява между Пролива и залива и всичко изглежда малко по-сурово и диво. Известно време железопътната линия на Лонг Айланд, която започва с Пен Стейшън в Манхатън, върви успоредно на магистралата от лявата ми страна, после пътят и релсите се пресичат и отново се разделят.

В този час на деня нямаше много движение — само няколко фермерски автомобила. Хрумна ми, че ако някой от спътниците ми до Плъм Айланд е на пътя, в някой момент бих могъл да го видя.