Нелсън Демил - Аз, детективът

— Веднъж Том ми каза — продължих аз, — че Джуди имала лош ден, защото някакво теле, към което се била привързала, нарочно било заразено с нещо и умирало. Това не са хора, които биха искали да, видят деца, умиращи от чума. Когато разпиташ колегите им от Плъм Айланд, сама ще се убедиш.

— Може би. Обикновено хората имат и друга страна.

— Никога не съм забелязвал у Том и Джуди нещо, което да предполага, че са търгували със смъртоносни болести.

— Понякога хората оправдават поведението си. Какво ще кажеш за американците, които са продали на руснаците тайните на атомната бомба? Те са заявили, че са го направили по собствено убеждение — така че силата да не се със редоточи само у едната страна.

Обърнах се към нея и видях, че ме гледа. С удоволствие открих, че Бет Пенроуз е способна на по-дълбоки мисли, и знаех, че и тя с облекчение е открила, че не съм идиот.

— Що се отнася до атомните специалисти — казах, — тогава времето и тайната са били различни. Искам да кажа, че ако не друго, защо Том и Джуди ще продават бактерии и вируси, способни да убият самите тях и да унищожат населението чак до Индиана, където са семействата им?

За миг Бет Пенроуз се замисли върху въпроса ми, после отвърна:

— Може да са им платили десет милиона, парите да са в Швейцария, да имат замък в планината, натъпкан с шампанско и консервирана храна, и да са поканили приятелите и роднините си на гости. Не зная, Джон. Защо хората правят безумни неща? Те си намират оправдания, сами се навиват да го извършат. Били са бесни на нещо или на някого. Десет милиона долара. Двайсет милиона. Двеста долара. Всеки си има цена.

Стигнахме до един униформен саутхолдски полицай, седнал на градински стол.

— Почини си — каза му детектив Пенроуз.

Той се изправи и тръгна към къщата. Вълничките се плискаха в корпуса на яхтата и тя се триеше в гумените предпазители на кея. Отливът беше започнал и забелязах, че яхтата е завързана за макари, които позволяваха въжето да се навива. Сега палубата бе на около метър и половина под кея. Видях, че на корпуса пише „Формула 303“, което според Том означавало, че е дълга трийсет фута и три инча.

— В библиотеката на семейство Гордън намерих книга с карти — казах аз, — морски навигационни карти. На една от страниците има осемцифрено число, написано с молив.

Помолих Сали Хайнс извънредно внимателно да свали от печатъците от книгата и да ти докладва. Ще трябва да я вземеш и да я пазиш на сигурно място. Не е зле да я прегледаме заедно. Може да има и други бележки.

Няколко секунди тя втренчено ме гледаше, после попита:

— Добре, какво е това според теб?

— Ами… ако смъкнеш моралната стълбица горе-долу до половината, от търговията с чума стигаш до търговия с наркотици.

— Наркотици ли?

— Да. От морална гледна точка някои ги възприемат двусмислено, но всеки обича големите пари. Как ти звучи това?

Наркотици.

Тя се загледа в мощната яхта, кимна и каза:

— Може би прекалено сме се уплашили от тази плъмайландска връзка.

— Може би.

— Трябва да поговорим за това с Макс и другите.

— Не трябва.

— Защо?

— Защото просто правим предположения. Нека продължават с теорията за чумата. Най-добре да работят по нея, в случай че се окаже вярна.

— Добре, но това не е основание да не споделим с Макс и другите.

— Довери ми се.

— Не. Опитай се да ме убедиш.

— Самият аз не съм убеден. Имаме две много вероятни възможности — търговия с бацили или с наркотици. Нека първо да видим дали Макс, Фостър и Наш ще стигнат до някакви собствени заключения и дали ще споделят идеите си с нас.

— Добре… Този път ще те послушам.

Посочих яхтата.

— Колко мислиш, че струва?

Тя сви рамене.

— Не съм сигурна… Доста е скъпа… ако смяташ по десет хиляди на метър, като имаш предвид, че е нова, трябва да е стотина хиляди долара.

— Ами наемът на тази къща? Около две хиляди?

Предполагам, нещо такова, плюс сметките за ток и вода… Ще разнищим всичко това.

— Ами пътуването до работа с яхта? Това са почти два часа в едната посока, а горивото струва цяло състояние. Прав ли съм?

— Да.

— Оттук до държавния ферибот на Ориент Пойнт е половин час път с кола. Колко време пътува фериботът? Може би двайсет минути, моите уважения към чичо Сам. Общо около час, двойно по-бързо, отколкото с яхтата. И все пак семейство Гордън са пътували до Плъм Айланд със собствената си яхта, а имаше дни, през които не можеха да се върнат с нея заради влошилото се време. Налагаше им се да взимат ферибота до Ориент Пойнт и оттам някой да ги откарва до вкъщи. Това никога не ми се е струвало логично, но признавам, че не съм се замислял сериозно. А е трябвало. Сега може би всичко се връзва.