Нелсън Демил - Аз, детективът

Забелязах, че върху Плъм Айланд с червени букви е отпечатано: „Достъп забранен — собственост на правителството на САЩ — затворен за посещения“.

Вече се готвех да затворя голямата книга, когато видях нещо, почти скрито под носната ми кърпичка — в долната част на страницата, в морето на юг от Плъм Айланд с молив бе написано: „44106818“. Следваше въпросителен знак, подобен на онзи, който тутакси ми изскочи от главата като балонче в карикатура — 44106818? Хайде нека са две въпросителни и една удивителна.

И така, дали това бяха стандартни осемцифрени координати? Радиочестота? Наркотици? Бацили? Какво?

В разследванията на убийство идва момент, в който започваш да трупаш прекалено много улики и не знаеш какво да правиш с тях. Уликите са като съставки от кулинарна рецепта без указания за самото приготвяне — ако ги смесиш правилно, ще вечеряш. Ако не знаеш какво да правиш с тях, дълго ще стоиш в кухнята объркан и гладен.

Във всеки случай, взех книгата с кърпичката си и я отнесох на жената, която сваляше отпечатъци.

— Можете ли да поработите сериозно върху тази книга? — попитах я и мило й се усмихнах.

Тя ме изгледа, после погледна книгата.

— Хартията е доста трудна за… но корицата е лъскава… ще направя каквото мога. — После прибави:

— Сребърен нитрат или нинхидрин. Трябва да я взема в лабораторията.

— Благодаря ви, вие наистина сте компетентна жена. Тя се поусмихна и попита:

— Какви отпечатъци да търся? На ФБР, ЦРУ или СЕП?

— Какво е СЕП? Имате предвид Службата за екологичен патрул?

— Не. Седалището на Елизабет Пенроуз. — Тя се засмя. — Майтап от управлението. Чували ли сте го?

— Не, струва ми се.

Жената протегна ръка.

— Аз съм Сали Хайнс.

— Аз съм Джон Кори. — Стиснах латексовата й длан и отбелязах:

— Обичам усещането на латекс до голата си кожа. — А вие?

— Без коментар. — Тя замълча, после попита:

— Вие ли сте човекът от нюйоркската полиция, който работи с областния отдел „Убийства“ по случая?

— Да.

— Забравете онази глупост за Пенроуз.

— Естествено. Какво виждате тук, Сали? — попитах я аз.

— Ами къщата наскоро е почиствана, така че имаме чудесни чисти повърхности. Не разглеждам внимателно от печатъците, но забелязвам предимно два вида, навярно на господина и госпожата. Тук-там има още няколко и ако искате мнението ми, детектив, убиецът е носел ръкавици.

Не е бил някой наркоман, който да остави и петте си отпечатъка по лакиран шкаф.

Кимнах, после казах:

— Направете каквото можете с книгата.

— Цялата ми работа е съвършена. Ами вашата? — Тя извади найлонова торбичка и пусна книгата вътре.

— Трябва ми комплект от отпечатъците ви, за да ги елиминирам.

— После опитайте със седалището на Елизабет Пенроуз.

Тя се засмя.

— Просто докоснете с длани тази стъклена масичка.

— Подчиних се и попитах:

— Взехте ли отпечатъците на двамата с началника Максуел?

— Казаха ми, че за това ще се погрижат по-късно.

— Ясно. Вижте, Сали, много хора като онези в кухнята ще ви стряскат с лъскави карти за самоличност. Докладвайте единствено на хората от областния отдел „Убийства“, за предпочитане само на Пенроуз.

— Разбирам. — Тя ме погледна в очите и попита:

— А какво става с микробите?

— Това няма нищо общо с микробите. Жертвите случай но са работели на Плъм Айланд, това просто е съвпадение.

— Ясно.

Взех купчината компютърни разпечатки и се насочих към плъзгащата се стъклена врата.

— Не ми харесва как се работи на това местопрестъпление — извика след мен Сали.

Не отговорих.

Спуснах се към залива, открих една чудесна пейка до водата, седнах и оставих откраднатите документи на пей ката, и се загледах към морето.

Духаше достатъчно силно, че комарите да се борят с вятъра и да стоят надалеч от мен. По залива се носеха вълнички и се разбиваха в яхтата на Том и Джуди. Бели облаци прелитаха покрай голямата ярка луна и въздухът миришеше повече на земя, отколкото на море, тъй като ветрецът идваше от север.

Има моменти, в които искам да се махна от града и си мисля за някое място като това. Предполагам, че би трябвало да дойда тук през зимата, да прекарам няколко месеца в голямата ветровита къща на вуйчо Хари и да видя дали ще стана алкохолик, или отшелник. По дяволите, ако тук продължават да стават убийства, саутхолдският градски съвет ще ме назначи на пълен щат като консултант със сто долара дневно и всичките миди, които мога да изям.

Изпитвах нетипична неувереност по отношение на завръщането ми на работа. Бях готов да опитам нещо друго, но исках решението да е само мое, а не на лекарите. Освен това, ако шарлатаните кажеха, че съм негоден, нямаше да успея да намеря двамата нападатели, които ме раниха. Това беше сериозна недовършена работа. Нямам италианска кръв, но партньорът ми Доминик Фанели е сицилианец и ме научи на цялата история и протокол на отмъщението. Накара ме три пъти да гледам „Кръстникът“. Струва ми се, че разбрах всичко. Двамата латиноамериканци трябва да се простят с живота. Доминик бе по следите им. Чаках го да се обади, когато ги открие.