Нелсън Демил - Аз, детективът

— Естествено — отбелязах аз. — Но при генното инженерство е възможно и това.

— Възможно е. Но не и на Плъм Айланд.

Дойде ми наум, че Наш генетично променя информацията — изважда микробите от истината, ако щете, и я отслабва така, че да получим малка доза лоши новини. Хитър тип.

Бях уморен от научни идиотии и насочих следващия си въпрос към господин Фостър.

— Правите ли нещо, за да не изпуснете тези бацили? Летища, магистрали и така нататък?

— Вдигнали сме всички налични хора да търсят… какво то и да е. Наши агенти, местната полиция и митничарите наблюдават летищата, пристанищата и гарите. Бреговата охрана спира и претърсва корабите, даже Управлението за контрол на наркотиците използва плавателните си съдове и самолети. Проблемът е, че престъпниците имат около три часа преднина, защото честно казано, не бяхме известени навреме… — Господин Фостър погледна Максуел, който стоеше със скръстени ръце и се мръщеше.

Няколко думи за Силвестър Максуел. Той е честно ченге и въпреки че не е най-блестящият мозък в стаята, не е и кретен. Понякога може да е упорит, макар да изглежда, че това е характерна особеност за северния край, а не особеност само на началника. Тъй като ръководи малко провинциално полицейско управление, което трябва да работи с много по-големите областни полицейски сили и от време на време с щатската полиция, той се е научил кога да отстоява територията си и кога да отстъпва.

Още нещо: географските реалности на крайбрежната юрисдикция в епохата на наркотика е поставила Макс в тясна близост с Управлението за контрол на наркотиците и бреговата охрана. УКН винаги смята, че местната полиция може да е замесена в търговията а дрога. Местните като Макс са сигурни, че е замесена УКН. Бреговата охрана и ФБР се смятат за чисти, но те подозират УКН и местната полиция. Митническата служба в общи линии е чиста, но сигурно и в нея има хора, които взимат пари, за да си затварят очите. Накратко, наркотиците са най-лошото, което се е случвало на американските органи на закона след сухия режим.

И това ме навеждаше да мисля вместо за Макс, за наркотици, за деветметровата яхта на Том и Джуди с големи, мощни двигатели. Доколкото фактите, изглежда, потвърждаваха версията, че семейство Гордън е продавало смъртоносна чума, навярно потвърждаваха и версията за наркотиците. Бе възможно да съм попаднал на нещо. Може би щях да споделя всичко това веднага, щом го избистрех в ума си. А може би нямаше.

Господин Фостър подхвърли на началника Максуел още няколко остри забележки за мудното му свързване с ФБР, като му даде да разбере, че всичко му се пише. Нещо от рода на: „О, Макс, само да беше дошъл по-рано при мен. Сега вече всичко е загубено, и то по твоя вина.“

Госпожа Пенроуз усети четирите чифта очи, отправени към дупето й, и каза:

— Нямах представа, че жертвите са хора от Плъм Айланд.

— Аз съобщих това на човека, който отговори на телефона, Бет — внимателно, но твърдо отвърна Макс. — Сержант… не си спомням как се казваше. Прослушай записа.

— Ще го направя — рече детектив Пенроуз. — Може и да си прав, Макс, но хайде да оставим това засега. — Тя се обърна към Фостър. — Да се ограничим с разкриването на престъплението.

— Добър съвет — съгласи се господин Фостър. — Друга възможност е онези, които са взели сандъка, да не се опитват да го изнесат от страната. Може да имат лаборатория някъде из района, нещо незабележимо, което да не привлича вниманието, да не изисква необичайни материали или химикали, които да могат да се проследят. Най-лошата възможност е да отгледат организмите, каквито и да са те, и после по различни начини да ги разпространят сред населението. Някои от тях лесно могат да се разпространят чрез водоизточниците, други по въздуха, трети от хора и животни. Не съм специалист, но разговарях по телефона с някои хора във Вашингтон и разбрах, че вероятността от заразяване е много висока…

В един документален филм по телевизията веднъж допуснаха, че чаша за кафе, пълна с антракс, изпарена във въздуха от един-единствен терорист, който обикаля около Манхатън с лодка, ще убие най-малко двеста хиляди души.

Стаята отново утихна.

Очевидно доволен от вниманието, господин Фостър продължи:

— Може да е още по-зле. Трудно е да се прецени. Антраксът е бактериално заболяване. Вирусите са още по-опасни.

— Правилно ли съм разбрал, че не приказваме за вероятна кражба на един-единствен тип вирус или бактерия? — попитах аз.