Нелсън Демил - Аз, детективът

Но нямах време за нацисти, нито пък проявявах интерес към извънземни. Трябваше да разбера дали Тобен е влязъл тук. И дали отиваше за съкровището? Или ме бе забелязал и ме вкарваше в този капан? Всъщност не ми пукаше какви намерения има, стига да беше тук.

Не виждах лъч от фенерче, само пълна тъмнина, каквато може да съществува единствено под земята. Човешките очи не са в състояние да се приспособят към такъв мрак, така че ако бе тук, на Тобен щеше да му се наложи да включи фенерчето си, за да ме вземе под прицел. А ако го направеше, моят куршум щеше да полети право по лъча му. В тази ситуация втори изстрел нямаше да има.

Дъждобранът шумолеше, а гумените ботуши скърцаха, затова ги свалих наред със спасителната жилетка. Вече облечен в модерен кожен кобур, джинси, без бельо, с нож, затъкнат в колана, и с вълнени чорапи, взети от мъртвец, аз тръгнах в пълния мрак, като вдигах високо крака, за да избегна евентуални препятствия. В главата ми се мотаеха мисли за плъхове, прилепи, буболечки и змии, но аз ги изхвърлих оттам — плъховете и всички останали не бяха мой проблем. Проблемът беше антраксът във въздуха зад мен и маниакът с пушка някъде в тъмнината пред мен.

Пресвета дево… Винаги съм бил религиозен, всъщност дори много набожен. Просто докато нещата са наред, не приказвам и не мисля много за това. Искам да кажа, че когато лежах в канавката и кръвта ми изтичаше, не се обърнах към Господ, само защото съм изпаднал в беда. По-скоро, тъй като в момента не се случваше нищо друго, просто ми се струваше подходящото време и място за молитва… „Майко Божия…“

Десният ми крак стъпи върху нещо хлъзгаво и едва не загубих равновесие. Приклекнах и опипах земята. Докоснах студен метален предмет. Опитах се да го вдигна, но той не помръдваше. Прокарах длан по него и накрая разбрах, че е релса в бетонния под. Спомних си обяснението на Сти-вънс, че някога на острова имало теснолинейка, която превозвала мунициите от корабите в залива до артилерийските укрепления. Очевидно тунелът водеше към склад за муниции.

Продължих напред, като постоянно докосвах с крак релсата. След малко усетих, че тя завива надясно, после докоснах някаква неравност. Коленичих и опипах с ръце. Тук имаше разклонение. Точно когато си мислех, че двамата с Тобен наближаваме края на тунела, пътят се раздвояваше. Останах на колене, вглеждах се в мрака в двете посоки, но не можех да видя и чуя нищо. Ако смяташе, че е сам, Тобен щеше да осветява пътя си с фенерчето или поне щеше да се движи тежко и шумно. Тъй като не го виждах и чувах, направих една от знаменитите си дедукции и стигнах до заключението, че присъствието ми му е известно. А може би просто беше прекалено далеч напред. Или пък изобщо го нямаше тук… „…моли се за нас, грешните…“

Чух шум вдясно от мен — нещо като падане на парче бетон или камък на пода. Вслушах се по-внимателно и различих звук от течаща вода. Хрумна ми, че в тунела може да има срутвания и в този дъжд… „…сега и в часа…“

Изправих се и тръгнах надясно по релсата. Звукът на падаща вода се усилваше и въздухът ставаше по-чист.

След няколко минути изпитах усещането, че тунелът е свършил и че се намирам в по-голямо помещение — складът за муниции. И наистина, когато вдигнах поглед нагоре, видях малък къс мрачно небе. През дупката се сипеше дъжд. Различих също и някаква конструкция, която се издигаше нагоре към нея. Разбрах, че това е асансьорът за амуниции, с който са снабдявали със снаряди артилерийските гнезда горе. Това бе и краят на релсите. Тобен беше тук и ме очакваше. „… на нашата смърт. Амин.“

Фредрик Тобен очевидно не бързаше да обяви присъствието си и аз зачаках, заслушан в дъжда. След малко почти си помислих, че съм сам, но можех да усетя човешкото присъствие в помещението. Зловещо присъствие. Наистина.

Съвсем бавно насочих лявата си ръка към кръста си и извадих ножа.

Той, разбира се, знаеше, че съм аз — аз също знаех, че е той и че ме е довел на това място с намерението да го превърне в моя гробница.

Тобен също знаеше, че щом направи и най-малкото движение, щом издаде някакъв звук или включи фенерчето си, аз ще стрелям. Разбираше, че първият му изстрел в мрака трябва да попадне право в целта, защото щеше да е единствен. Затова и двамата стояхме неподвижни, котка и мишка, ако щете, и всеки се опитваше да разбере кой е котката.

Дребният гадняр имаше стоманени нерви, признавам му го. Аз бях готов, ако се наложи, да остана на мястото си цяла седмица, той също. Вслушвах се в дъжда и вятъра навън, но избягвах да гледам към отвора в тавана, защото щях да загубя и малката способност да виждам в мрака.