Нелсън Демил - Аз, детективът

— … смилете се над нас, грешните. Амин.

Не изпаднах в паника, защото знаех точно какво да направя. Беше също като в училище, когато при воя на сирените за въздушна атака слизахме в мазето и чакахме руските ракети да ударят летището „Фиорело Х. Ла Гуардиа“. Но тогава не бе толкова зле, колкото сега. Сега вятърът виеше от юг на север… дали беше вятърът? Всъщност бурята се движеше на север, но вятърът духаше по посока обратна на часовниковата стрелка, така че каквото и да понесеше от централната лаборатория в западния край на острова, щеше да го довее тук, в източната му част. — Проклятие!

Клечах под дъжда и си мислех за всичко това. За всички тези убийства, цялото това преследване в бурята, избягването на косъм от смъртта и всичко останало — и след цялата тази тленна глупост и тъпа суета, алчност и измама, се появява онази с косата и разчиства сцената. Пфу. Просто така. Дълбоко в сърцето си знаех, че ако генераторите са се повредили, всичко смъртоносно от лабораторията ще се разнесе във въздуха.

Знаех си! Знаех, че ще се случи! Но защо днес? Защо точно при второто ми идване на този идиотски остров?

Така или иначе, реших да стигна с линейката колкото мога по-близо до брега, да взема Бет, да доплаваме с лодката до яхтата и да се махнем от Плъм Айланд. Поне щяхме да имаме някакъв шанс, а онази с косата можеше да се погрижи за Тобен от мое име.

После ми дойде наум нещо друго, но то изобщо не беше приятно — ами ако Бет е разбрала значението на сирената и е отплавала сама? Замислих се за това, после реших, че жената, скочила на борда на малка яхта по време на буря заедно с мен, няма да ме изостави сега. И все пак… в чумата имаше нещо по-ужасяващо от бушуващото море.

Докато бързах по пътя към линейката, стигнах до някои заключения: първо, бях стигнал прекалено далеч, за да избягам сега; второ, не исках да разбера какво е решила Бет; трето, трябваше да намеря и Фредрик Тобен и да го убия; четвърто, и без това с мен вече беше свършено. Изведнъж се засрамих от страха си и се обърнах назад към укрепленията, за да посрещна съдбата си. Сирената продължаваше да вие.

Когато наближих най-високата точка на пътя, вниманието ми привлече проблясък на светлина — всъщност лъч, който за миг се плъзна по хоризонта от дясната ми страна и изчезна.

Проучих района и открих тясна тухлена уличка, която водеше към гората. Забелязах, че някой съвсем наскоро е минавал оттук. Пробих си път през барикадите от храсти и счупени клони и накрая излязох в нещо като хлътнал в земята вътрешен двор, заобиколен от бетонни стени с железни врати, които водеха към подземните складове за муниции. На склоновете над тях се виждаха бетонни артилерийски гнезда. Спомних си, че по време на предишното си идване на острова бях погледнал надолу към този двор.

Все още приклекнал в храстите, надникнах към откритото пространство от пропукан бетон, но не забелязах никакво движение, не видях и светлината.

Извадих револвера си и предпазливо влязох в двора — заобикалях по посока обратна на часовниковата стрелка и притисках гърба си в покритата с лишеи бетонна стена.

Стигнах до първата от големите стоманени двойни врати. Тя беше затворена и по пантите й се виждаше, че се отваря навън. Отломките отпред показваха, че отдавна не е била отваряна.

Продължих с ясното разбиране, че съм лесна мишена за всеки, който стои на парапета над двора. Стигнах до втората врата и открих същото — стара, ръждясала стомана, очевидно недокосвана от десетилетия.

Една от двойните врати на третата стена — южната — беше леко открехната. Останките по земята бяха изблъскани настрани. Надникнах през десетинасантиметровата пролука, но не успях да видя или чуя нищо.

Придърпах вратата още няколко сантиметра и пантите високо изскърцаха. Замръзнах на място и се вслушах, но чувах само вятъра и дъжда, а също и далечния вой на сирената, която съобщаваше на всички, че се е случило невъобразимото.

Дълбоко си поех дъх и се шмугнах през отвора.

Останах абсолютно неподвижен цяла минута, като се опитвах да се ориентирам що за място е това. И отново, както и в пожарната, изпитах удоволствие, че не съм на дъжда. Бях съвсем сигурен, че това е последното ми удоволствие тук.

Беше влажно и миришеше на мухъл, като на място, където никога не е прониквала слънчева светлина.

Тихо направих две големи крачки наляво и стигнах до стена. Опипах я и разбрах, че е бетонна и заоблена. Направих четири крачки в обратната посока и отново стигнах до заоблена бетонна стена. Реших, че съм в тунел, също като онзи, който бях видял при първото си идване — тунелът, водещ към розуелските извънземни или нацистката лаборатория.