Джуд Деверо - Сърце от лед

По тази причина след деня на сватбата Ян се заключил в стаята, където Хюстън го беше настанила. Мисис Мърчисън беше единствената, която виждаше лицето му, защото всеки ден трябваше да му носи на една табла храна и книги.

— Книги? — изненада се Хюстън.

— Изглежда, че момчето направо ги поглъща — обясни Сюзън. — Мисис Мърчисън каза, че ако го оставят, щял да чете по цял ден, а това с течение на времето ще му повреди очите. Тя мисли, че би било добре да го включим в някой отбор по бейзбол, за да може поне от време на време да излиза на чист въздух.

Сега, когато Хюстън държеше под контрол повечето хора в къщата, мислите й се насочиха към Ян. Ако младежът ще живее при тях, би трябвало да участва в живота на семейството.

Тя почука на вратата му, но той й позволи да влезе в стаята едва след няколко минути. Тя видя силно зачервеното му лице и разбра, че иска да скрие нещо от нея. Забеляза крайчето на някаква книга да се подава изпод леглото.

— Ето че отново си тук — промърмори той, сякаш я обвиняваше в нещо.

— Ние се върнахме вчера — отговори тя, сигурна, че той отдавна знаеше това. — Харесва ли ти твоята стая?

Голямата, светла, просторна стая беше двойно по-обширна от къщата на Тагъртови в лагера на миньорите; но в нея нямаше никакви мебели с изключение на леглото, завито с не много чисто одеяло. Явно Ян беше лежал но цели дни върху него.

— Всичко е наред — отговори Ян и погледна към бомбетата на грубите си работни обувки.

Пак тази Тагъртова гордост, помисли си уморено Хюстън.

— Ян, имам нужда от твоята помощ днес следобед. Наех четирима души, които да свалят мебелите от склада. Но смятам, че е необходим надзирател, който да се погрижи да не ожулят ръбовете им в касите на вратите, когато ги пренасят по стаите. Това са ценни мебели и трябва да се внимава. Е, ще ми помогнеш ли?

Отначало Ян мълчеше нерешително, но скоро кимна с глава.

Хюстън беше любопитна как Ян ще се справи с новите си задължения. Имаше предчувствието, че ще тормози работниците. Но за нейна голяма изненада момчето беше внимателно, съобразително и много сериозно. Само в началото, когато трябваше да пусне в ход силата на юмруците си, за да си осигури уважението на прислужниците, той се прояви като разгневен млад мъж. Но по-късно следобед до такава степен овладя положението, че на Хюстън остана само да посочва местата, където трябваше да се поставят съответните мебели.

Тя изненадано гледаше с какво умение Ян насочваше хората, които сваляха надолу по стълбата тежка писалищна маса. В този момент зад нея се обади Идън:

— Кен беше същият. Мъже като тези двамата никога не са били деца. Лакеите чувстват това и по тази причина са готови без мърморене да се подчиняват на един хлапак, още недорасъл до мъжката възраст.

Тя се обърна към него.

— Можете ли да играете бейзбол?

Очите на Идън светнаха.

— Разбира се, че мога. Да не би да имате намерение да съставите отбор по бейзбол?

— Почти съм събрала хора за такова нещо. Мисля да се обадя в магазина за спортни принадлежности на Воун и да поръчам екипировка за един отбор. Смятате ли, че на моята възраст все още ще мога да се науча да улучвам топката с бухалка?

— Хюстън — заяви той, преди да продължи пътя си към кабинета на Кен, — сигурен съм, че ще се справите с всичко, е което решите да се заемете.

— Вечерята е в седем! — извика след него тя. — Официалното облекло е задължително.

Чу го да се смее, преди да затвори зад себе си вратата на кабинета.

Вечерята протече миролюбиво. Спокойното, търпеливо държание на Идън направи впечатление на Ян. Гневният инат на момчето лека-полека се стопяваше.

Следващият ден обаче донесе изненади. За вечерята Хюстън облече бледозелена рокля от рипсена коприна, с мрежеста наметка, обшита със стоманеносиви стъклени перли. Още не беше виждала Кен, откакто следобед се беше върнал от деловото си пътуване, а той със сигурност не възнамеряваше да се преоблече за вечерята. Но тя не смяташе да се разправя с него по този повод. Нека спокойно се яви на вечеря с подгизналата си от пот „униформа“ и да установи, че само той сяда на масата с мръсни дрехи.

Идън, който изглеждаше изненадващо добре в тъмния си вечерен костюм, я очакваше на първото стъпало, а Ян, облечен в един от новите костюми на Идън — беше му само малко широк, — стоеше в един сенчест ъгъл на коридора.

Хюстън не каза нито дума, облегна се на ръката, която й предложи Идън, и протегна другата си ръка към Ян. Няколко дълги секунди той не се помръдна; но след като Хюстън си остана с протегната ръка, той се измъкна от ъгъла си, приближи се и я хвана под ръка.