Джуд Деверо - Рийган

— Ти… ти би могъл да ми кажеш поне, че ме обичаш.

Едва сега той се успокои.

— Заклех се пред свидетели, че ще те обичам до края на живота си. Какво можех още да кажа?

Тя погледна надолу към ръцете си.

— Никога не си ме питал дали искам да се омъжа за теб. Не си ме питал лично.

— Аз ли не съм те питал никога дали искаш да се омъжиш за мен? — разсърди се Травис. — Боже милостиви, Рийган, какво искаш още от мен? Превърнах се в глупак пред цялата държава, а пък ти твърдиш…

Той прекъсна мисълта си, падна на колене пред нея и скръсти ръце.

— Рийган, искаш ли да се омъжиш за мен? Моля те! Обичам те повече от собствения си живот. Моля те, омъжи се за мен.

Тя сложи ръце върху раменете му и го погледна в очите.

— Какво ще стане с Марго? — прошепна тя.

Травис изскърца със зъби и отговори:

— Можех да се оженя за нея още преди години, ала никога не го исках.

— Защо не си ми казал това?

— Защо не си разбрала това, без да се налага тепърва да ти го казвам? — отвърна той. — Аз те обичам — прошепна той. — Ще се омъжиш ли за мен?

— Да! — извика тя и уви ръце около врата му. — Искам да бъдеш мой мъж завинаги!

Двамата бяха забравили за всичко около себе си и бяха доста стъписани, когато чуха бурни аплодисменти! Рийган зарови лицето си във врата на Травис.

— Много ли са хората вън в коридора? — попита тя боязливо.

— Боя се, че да — отвърна той. — Вероятно са чули шума, когато залости вратата под носа ми.

Тя не си даде труда да го поправи, че тъкмо кракът му трябва да е бил онова, което е събудило любопитството на хората, когато ритна вратата — не резето, което тя премести.

— Ще ме отнесеш ли оттук? — прошепна тя. — Струва ми се, че не бих могла да им се мярна пред очите.

Триумфиращ, взел на ръцете си Рийган, Травис се изправи и тръгна към вратата. Гражданите и дори гостите на хотела, от които някои удължиха престоя си, когато беше връчена първата роза в заведението, вземаха толкова дейно участие в това ухажване, че бяха изтичали на мястото на събитието още при първото връхлитане към вратата.

Дамите, в дебели утринни халати и с книжни ролки в косите въздъхнаха дълбоко, когато Травис изнесе на ръце Рийган от стаята.

— Така си и знаех, че всичко ще свърши щастливо — каза една жена. — С какво можеше да го отблъсне?

— Жена ми никога няма да ми повярва, ако й разкажа тази история — заяви един мъж. — Надявам се, че въпреки всичко ще ми прости, когато се завърна с три дни закъснение в къщи.

— Би било твърде глупаво, ако разкажете на жена си това — възрази друг мъж. — По-добре да сключим съюз да държим в тайна тази история, защото иначе всяка жена в тази страна ще поиска да я ухажват по същия начин. Що се отнася до мен, аз за никоя жена на света няма да тръгна по въже. Ще разкажа на жена ми, че съм прекарал три дни с друга; това би било по-малкото зло. — С тези думи той се обърна кръгом и се върна в мъжката спалня.

Накрая всички решиха да се приберат в стаите си и бяха стъписани, когато Фаръл скандално затръшна вратата си в знак на протест.

Няколко минути Фаръл проклинаше Америка, американците, американските жени като цяло и Рийган в частност. Тази умопобъркана двойка изобщо не го забелязваше, докато двамата си разправяха мили лъжи и се държаха така, сякаш бяха сами в стаята му. Когато си спомни за това колко пари беше похарчил, за да намери отново Рийган и как се беше старал да я ухажва, гневът му го обсеби изцяло. Господи, тя беше влюбена до ушите в този грубиян, който троши врати, в този умопобъркан грубиян, над когото се смееше целият град. Тази жена беше полудяла!

Тя трябва да принадлежи на него, на Фаръл Батсфърд. Беше минал през ада, за да се докопа до нейното състояние и не мислеше да се предава.

Припряно навлече утринния халат и тръгна да търси Марго. Знаеше, че тя не беше жена, която толкова лесно преглъща едно публично унижение. Може би двамата заедно щяха да измислят нещо…

— Ммм, Травис — промърмори Рийган и потърка бедрото си о крака му. Ранното утринно слънце позлатяваше кожата й.

— Не започвай отново — каза той. — Миналата нощ едва не ме умори.

— Усещам те така, сякаш всичко у теб е на умиране — каза тя засмяна, целуна го по врата и се сгуши още по-плътно у него.

— Ако не искаш да изнасяш театрално представление на дъщеря си, по-добре се овладей. Добро утро, съкровище мое — извика Травис.

Рийган се обърна в момента, в който дъщеря й се засили и скочи върху Травис.

— Ти си тук, татко! — ликуваше тя. — Мога ли днес да яздя моето пони? Може ли днес да отидем още веднъж на цирк? Ще ме научиш ли да вървя по въже?