Джуд Деверо - Рийган

Събуди се с тракащи зъби. Беше заспала от изтощение, без да свали от гърба мокрите си дрехи. Травис лежеше блед и неподвижен до нея. Изглежда силите му го бяха напуснали съвсем.

Рийган се изправи тихо, свали влажните дрехи от себе си и откри, че е загубила накъде вълнената си пелерина, а новата й муселинова рокля беше скъсана на няколко места. Клетият Травис, помисли си тя, трябваше да й набавя нов гардероб, преди старият да е ушит.

Тази мисъл я сепна, прокара длан по устните си и очите й се напълниха със сълзи. Може би Травис нямаше да види ушиването на новия й гардероб. Може би нямаше да се събуди от мъртвешкия си сън. И за всичко това беше виновна само тя! Ако не беше флиртувала с Дейвид, на младежа никога нямаше да му хрумне мисълта да доказва на Травис какъв мъж е. Само ако тя беше… но за разкаяние вече беше твърде късно. Пристъпи до скриновете покрай стената, извади нова рокля от тъмнокафява, тежка раирана коприна с пъстри сатенени ръкави и я облече. После почисти наново раната на Травис и изтри студената пот от лицето му.

Към полунощ той стана неспокоен и започна да се мята насам-натам в леглото. Рийган се опитваше да го удържа, за да не падне от койката или да си нарани ръцете, които необуздано размахваше из въздуха. Като не можа да противостои на силата му, легна върху него и се помъчи да го притисне с тялото си.

На развиделяване той като че ли се измори и заспа, макар че тя не можеше да твърди това със сигурност, защото очите му бяха почти непрекъснато затворени.

Когато утринното слънце надникна през прозореца, Рийган легна в края на леглото, опря глава на рамото на Травис и потъна в дълбок сън.

Събуди я ръката на Травис, която галеше нежно косите й, милваше шията и тила й. За миг тя скочи, тръсна глава и се взря внимателно в него, сякаш проверяваше дали разсъдъкът му беше на място.

Чувстваше, че цялото й тяло е вдървено. То напомни за себе си, когато всичките й страхове се разсеяха. Изведнъж се разтресе и едри сълзи се търкулнаха по бузите й. Травис щеше не само да оздравее, но и душевно беше невредим.

Той прокара пръст по бузата й.

— Последното, за което си спомням, беше шумът на чупещата се мачтова стенга. Тя ли ме удари по главата?

Тя само кимна. Сълзите бяха задушили думите й.

— Това се случи вчера или завчера?

— Завчера — изрекоха едва чуто устните й. Една тежка буца беше заседнала в гърлото й.

Травис се усмихна през болка и тихо я попита:

— Значи тези сълзи са за мен?

Тя отново кимна.

Той затвори усмихнато очи и прошепна:

— Да видя, че моето малко момиче плаче за мен — това си струва такъв незначителен удар по главата.

В следващия миг той отново заспа. Рийган сложи глава на гърдите му и даде воля на сълзите си. Облекчи с плач душата си от всичко, което я беше гнетило през последните двадесет и четири часа: от ужаса, когато видя, че Травис се катери след Дейвид по вантите; от страха, когато сама се беше изкачила на мачтата; от плашещата я неизвестност дали Травис някога ще оздравее.

Травис беше претенциозен пациент — толкова претенциозен, че след два дни грижи Рийган остана съвсем без сили. Свикна толкова бързо към това да бъде ухажван и глезен, колкото бебе към вървенето. Искаше да яде само тогава, когато Рийган го хранеше с лъжицата, без нейна помощ не можеше дори да си закопчае ризата и настояваше два пъти дневно да го мие с гъбата. Всеки път, когато Рийган го подтикваше да направи няколко крачки, за да си възвърне предишната форма, неочаквано го връхлиташе още по-силно главоболие, отколкото и без друго имаше и Рийган му слагаше студени компреси на челото.

На четвъртия ден, когато Рийган едва се сдържа да не му каже, че щеше да е по-добре, ако отвесната вълна го беше захвърлила зад борда, на вратата на каютата се почука. Когато Рийган отвори, пред нея стоеше Дейвид Уейнрайт.

— Мога ли да вляза? — попита той. Ръката му беше все още превързана и на лицето му се виждаше заздравяващ синьо-зелен оток.

Със сила, каквато не беше проявявал с дни, Травис седна на леглото.

— Разбира се, че може да влезете. Седнете!

— Не — отговори Дейвид, като избягваше погледа на Рийган. — Исках само да ви благодаря, че ми спасихте живота.

Травис изгледа за секунда изпитателно Уейнрайт.

— Направих го само от срам. Иначе всички до един щяхме да изглеждаме като страхливци.

Дейвид ококори очи, защото знаеше прекалено добре, че беше лежал като парализиран на гредата, докато Травис се беше погрижил той, Дейвид, да слезе съвсем безопасно на палубата. Същевременно осъзна, че Травис не желае да разкрива истината.