Джуд Деверо - Рийган

В този миг усети ръката на Травис под брадичката си. Изтръгна я от мечтите й.

— Нима в помислите си отново бягаш от мен? — попита той тихо. — Или се каниш да ме убиеш в съня ми?

— Нито едното, нито другото. И двете ще бъдат само губене на време.

В отговор той се засмя, изправи се и й помогна да стане от стола.

— Убеден съм, че ще се проявиш откъм добрата си страна в Америка. Там има нужда от жени с твоя дух.

— Нима не си разправял, че американските жени били образцови, що се отнася до миловидност и гражданска смелост?

— Но нищо не е толкова добро, че да не може да стане още по-добро — каза той през смях. После ненадейно стана пак сериозен: — Като излезем сега, ще вървиш постоянно до мен. Само така няма да ти се случи нищо лошо.

Това предупреждение беше съвсем излишно. Когато излязоха на улицата, тя се вкопчи неволно за ръката му. Тази непоносима миризма на риба, шумотевицата и пиянските песни, които бяха неделима част от живота на едно пристанище, я хвърлиха в паника, сякаш беше отново обсадена от орда мъже, които се стремяха да разкъсат дрехите й.

Травис я огледа изпитателно и забеляза неприкрития страх в очите й. Хвърли тежкия куфар на един файтон, който чакаше пред странноприемницата и даде указание на файтонджията до кой кораб да го откара. Когато двуколката се отдалечи, той се обърна отново към Рийган.

— Има само един действен метод да се надвие страха — човек трябва да го гледа неотклонно в очите. Ако те хвърли кон, трябва веднага отново да се качиш на седлото.

Рийган го слушаше с половин ухо докато раздаваше тези съвети. Не намираше никаква утеха в тях, защото не разбираше нищо от яздене. Така че тя се притисна още по-плътно до него и го попита с боязлив глас:

— Къде ли се е дянал файтонът, който ще ни откара до кораба?

— Няма да вземем файтон — отговори Травис високо — ще отидем пеш дотам. Иначе пристанището винаги ще ти навява страх. Не бих желал до себе си жена, която примира от ужас всеки път, когато се наложи да види кей или развалена риба.

Минаха няколко секунди, преди думите му да проникнат в съзнанието й. После тя освободи ръката си и го погледна удивено.

— И това ли е бисер от американската логика? Аз обаче не съм склонна да вървя през този… този квартал и очаквам от теб да ми извикаш файтон.

— Това значи очакваш от мен — отвърна той усмихнат. — Човек обаче никога не трябва да очаква от другите онова, което самият той не е готов да направи. Нима искаш да отидеш сама на кораба?

— Но ти няма да ме оставиш сега сама — прошепна тя стъписана.

— Няма, скъпа моя — утеши я той и я взе под ръка. — Никога не бих те оставил сама в тази страна и още повече в този вонящ пристанищен квартал. Значи ще вървим заедно до кораба и ти ще видиш колко е безопасно с мен.

Противно на очакването, тя скоро изпита удоволствие от това, че вървяха заедно през пристанищния квартал. Травис й обърна внимание на интересни сгради, показа й складовете и й разказа една смешна история за сбиване в странноприемница, в което той самият бил забъркан. Умееше да разказва толкова остроумно, че тя се заливаше от смях и вече не се вкопчваше боязливо в ръката му. Край складовете сновяха матроси и подхвърляха по неин адрес забележки, които не разбираше, но чийто смисъл лесно отгатваше. Травис я помоли да го извини за няколко минути, тръгна към мъжете и им каза няколко недвусмислени думи. Те изглежда им подействаха мигновено, защото матросите чинно свалиха баретите си и пожелаха на Рийган добро утро и приятно пътуване.

Когато Травис я взе отново под ръка, тя гледаше нагоре към него като котка, която е нахранил с тлъста мръвка.

После се наведе към нея и я целуна по върха на нослето.

— Ако продължиш да ми се умилкваш — каза той — никога няма да стигнем до кораба, а ще бъдем принудени да отседнем в някоя от тези странноприемници отсреща.

Тя впери поглед неотклонно напред, изпъна рамене и тръгна така, сякаш нямаше търпение да стигне до кораба. Ненадейно страхът й я напусна, макар че сегиз-тогиз докосваше с върха на пръстите си ръката на Травис, сякаш се нуждаеше от този телесен контакт, за да се чувства уверено. Навярно дори беше почувствала удоволствие от разходката през пристанищния квартал с този великан до себе си, защото всички хора, макар предимно подозрителни типове, сваляха шапки със страхопочитание, когато минаваха покрай тях.

По-бързо, отколкото би искала сега, те стигнаха до мястото на кея, където беше хвърлил котва техният кораб. Рийган се смая от големината му. На палубата му щеше да се подслони цялото Уинстън Мейнър.