Джуд Деверо - Лея

Тя му се отдаде така, сякаш бе изпитвала глад да бъде с него, а той и отвърна със силата на потискано месеци наред желание. Разроши сплъстената й мръсна коса и я обърна към себе си, за да докосва устните й. Очите му горяха. Дишаше трудно. Косата й се разпиля до кръста. Страните й бяха зачервени.

— Красива си — прошепна той.

Наведе се да я целуне, а ръцете му разкъсаха роклята й.

— Не — каза Лея изплашено.

Това, за което мечтаеше, беше целувка и нищо повече. Но докато ръцете му търсеха голата й плът, въпреки нейното „не“, тя знаеше, че в действителност никога не би се съпротивлявала.

— Уесли — прошепна тя и престана да се бори. — Моят единствен Уесли.

— Да, любима — каза той разсеяно, като я целуваше по шията.

Грубата й рокля беше много стара и лесно се разкъса. За секунди Лея остана гола на лунната светлина. Всяка кост и всяко мускулче изпъкваха по слабото й телце. Единственият признак на женственост бяха стегнатите й налети гърди.

Уесли я взе внимателно на ръце и я положи на падналото от раменете му наметало.

Лея не знаеше какво да прави, нито как да отговори на ласките му. Лежеше безмълвно. Той я галеше по слабото тяло и бавно разкопчаваше дрехите си. Когато проникна в нея, тя изпищя. Уесли докосна косата й я целуна по бузата.

Лея го погледна с насълзени очи. Беше изпълнена с любов към него. Това беше нейният Уесли, мъжът, когото обичаше и щеше да обича винаги.

— Да — прошепна тя — да, да.

Уесли продължаваше. Накрая Лея почувства леко изтръпване. Когато свърши, той я сграбчи за раменете и прошепна в ухото й „Кимбърли“.

Едва сега тя разбра какво се бе случило. Кимбърли, беше казал той. Уморено се отдръпна от нея. Очите му бяха полузатворени. Лея се опитваше да придърпа частите от старата си рокля.

— Добро момиче — каза той сънливо. Пъхна ръка в джоба на панталона си и хвърли една златна монета в краката й: — За безпокойството. Ако продължим да се срещаме, ще получиш още много такива.

Лея го гледаше озадачено. Той стана, стегна колана си и взе наметалото и шапката. На тръгване докосна брадичката й:

— Малко момиче, ще ми създадеш неприятности. — Отдръпна се. — Надявам се някои от вас да са чисти.

С тези думи той се качи на коня и се отдалечи.

Измина доста време, преди Лея да помръдне. Каква глупачка е била, си помисли с учудване. Чувстваше се като дете, което току-що е научило, че няма приказни феи. През всичките тези години тя устояваше на ужасите само защото си мислеше, че там някъде съществува Великият Бог Уесли. В края на краищата той се оказа само един мъж, който свободно си взе това, което му беше предложено.

— Свободна съм! — възкликна тя. Наведе се и взе монетата. Задържа я за миг. Почувства студенината й и си помисли за всичката храна и дрехи, които могат да се купят с нея. Помисли и за това, какво й струваше да я получи. Изсмя се на илюзиите, които беше градила години наред. За пръв път през живота си извърши нещо съвсем неразумно — захвърли монетата колкото може по-надалеч към реката и когато чу плясъкът, се усмихна.

— Не всички Саймънс са проститутки — извика с всичка сила.

Положи усилие да не заплаче. Отдавна беше разбрала, че сълзите са безполезни. Когато се почувства малко по-добре, се запъти към дома. Болеше я тялото. Движеше се бавно. Знаеше, че не може да се прибере преди съмване. Отново я очакваше побой. Загубената мечта й пречеше да върви. Повече от всякога мразеше живота, който й предстоеше.

Март 1804 г.

Островърха и висока, църквата в Уайтфилд беше много красива отвътре. Стените бяха варосани. Слънчевите лъчи проникваха през извитите прозорци. Пасторският подиум се намираше високо над главите на хората. Към него водеха стълби от инкрустирано орехово дърво. На твърди пейки между покритите с ламперия стени седеше паството.

Уесли седеше до бъдещата си невеста. Държеше крайчеца на пръстите й под пищните дипли на розовата й копринена рокля. С гордо изправена глава, Кимбърли Шоу почтително гледаше пастора. Тя беше много хубава жена със закръглени бузи, големи сини очи и меки страстни устни. Отвреме-навреме поглеждаше Уесли, усмихваше се и на бузата й се появяваше трапчинка.

До нея седеше брат й Стивън Шоу — копие на сестра си, висок, рус, красив, с трапчинка на брадичката.

До Стивън седяха две двойки — Клей и Никол Армстронг и Травис и Рийган Станфорд. Травис изгаряше от нетърпение да се прибере у дома. Непрекъснато шаваше с едрото си тяло, без да обръща внимание на постоянните смразяващи погледи на красивата си съпруга. Клей седеше спокойно. Отвреме-навреме поглеждаше към малката си жена, сякаш за да се увери, че все още е там.