Джуд Деверо - Спомен

— Да, да, разбира се — побърза привидно да се съгласи Джон, за да не заяви направо: „Не.“ — Но очевидно ще трябва да разговарям първо с майка ти.

— Да, сър — каза Талис, а на лицето му цъфна усмивка, която огря стаята.

Опитвайки се да се държи спокойно, той напусна помещението и се втурна надолу по стълбището. Литнал от радост, почти събори порядъчната и превзета Едит, която точно в този момент се изкачваше, но с лекота я прихвана, за да не падне. После — за нейно огромно изумление — я целуна по устата. За него не беше повече от братска целувка, но не и за нея — никога не бе изпитвала подобно нещо.

Талис продължи да тича надолу по стълбите и подскачайки щастливо, се измъкна през вратата.

Дороти и Джоана останаха на стълбището със зинала уста и наблюдаваха как Едит гледа след Талис. Едит смяташе, че мъж не може да я развълнува. Според нея причината да е на двадесет и девет години и неомъжена е, че не е срещнала мъж, когото да хареса. А сега, съдейки по изражението на лицето й, Талис определено и бе допаднал!

Най-после Джоана се изхили и Едит дойде на себе си. Продължи величествено нагоре, стараейки се всячески да запази достойнство. Но на площадката не се сдържа и през прозореца погледна прекрасното същество, което тичаше през двора.

Като се обърна с усилие към сестрите си, тя разпореди:

— Хайде. Работа ни чака.

— Да, Едит — привидно примирена изрече Джоана, но зад гърба й се опита да имитира гордото й придвижване по коридора.

— Разбира се, че може да се ожени за дъщеря ти — каза Алида на съпруга си. Нужна й бе цялата воля, за да запази самообладание. Не бива да позволи на съпруга си да забележи как бие сърцето й.

— Моят син — натърти Джон със свъсени вежди, като искаше да подчертае, че Талис е негов.

Алида разбираше, че трябва да внимава, но беше и убедена, че не бива да се показва като страхливка. Ако някога се е налагало да мисли бързо, сега бе моментът. Тя не беше важна, но от следващите няколко минути зависеше бъдещето на децата й. Първият й инстинкт бе да се изсмее на съпруга си. Какъв стар глупак бе да си въобразява, че може да представи смуглото момче за свой син. Той е един слаб мъж, тя слаба жена и заедно създадоха единадесет слаби, бледи деца. Кой, според него, ще повярва, че сред тези руси деца се е появило и това едро момче със смугла кожа, тъмна коса и черни очи?

Алида се стараеше да съобразява бързо. Имаше прекалено много причини да не позволи тази женитба да се състои. Брачният съюз означава, че Джон ще даде всичко на това момче, което не е негов син, а тя не може да понесе мисълта, че собствените й деца ще останат без наследство.

Имаше и друго, което само тя знаеше: оставаха и най-много още две години живот. От няколко месеца бе започнала да кашля кръв; засега малки ръждиви петна се появяваха върху кърпичката, но достатъчни, за да я разтревожат. Не допусна никоя от прислужничките да забележи. Намери начин да посети една старица, която я погледна в очите, после взе купа с мазна вода и й предсказа бъдещето: до две години Алида ще умре и някой, който не е нейна кръв, ще получи всичко, което принадлежи на синовете й. Старицата обаче каза, че предсказанията само посочват какво би могло да се случи. А какво ще стане, зависи от постъпките на хората. С други думи — ако Алида не стори нищо, след смъртта й всичко ще попадне в ръцете на това момче, което не е нейна кръв.

Въоръжена с тази тайна, Алида възнамеряваше да промени съдбата. Нямаше да допусне плодовете от труда на нейното семейство, градежите на съпруга й да попаднат в ръцете на едно момче, което няма нищо общо с нея.

— Хайде, съпруже — подхвана тя с меден глас, — ти и аз знаем истината. Нека погледнем фактите. Момчето прилича на Гилбърт Рашър. Ако го наредиш до синовете на този отвратителен мъж, няма да можеш да го различиш.

— Тогава е добре, че ще се ожени за моя дъщеря — настоя Джон, а в гласа му имаше гняв. — Не знаеш ли, жено, че мога да те изгоня от къщата, мога да…

Алида съзнаваше, че страхът й не бива да проличи:

— Да, можеш, но не виждаш ли, че желая същото като теб? Аз също искам момчето да се ожени за нашата дъщеря. Той е доста як. Убедена съм, че ще й направи много здрави синове.

Едва изрече последните думи. Как не се задави, докато се преструваше, че желае така силно синове, както съпругът й. Беше му родила две интелигентни, добри момчета. Не виждаше с какво това, че не бяха силни и яки, може да им навреди.

— Грижа ме е за Гилбърт Рашър — продължи тя високо, за да преодолее гнева, който се долови в гласа му. — Не се ли страхуваш, че той ще се появи и ще иска да вземе сина си? Не му е платено за момчето, не помниш ли? След… пожара ти отказа да му дадеш обещаното. А в замяна той искаше едно от момичетата за съпруга и земи.