Джуд Деверо - Спомен

— Страх ме е да не те загубя. Ще умра, ако те няма. Не искам да живея без теб.

Талис реши, че не подобава на мъж, какъвто се чувства, да повтори същото. Придърпа я плътно към себе си и преди да сложи устни върху нейните, заяви:

— Никой никога не може да ни раздели един от друг. Ние сме едно цяло, не знаеш ли? Не го ли усещаш?

— Да — прошепна тя. — Да, да… Но се страхувам. Опасявам се, че хората няма да ни оставят заедно.

— Кали, любов моя, защо някой ще иска да ни раздели? Да не би някой от нас да е богат? Да не би някой от нас да е дете на крал и да му предстои да наследи държава?

— Не — съгласи се тя с усмивка, — ние не сме важни.

— Видя ли? — той я държеше плътно до себе си. — Въобще не сме важни и утре ще съобщя на този човек — моя баща, — че ще бъдеш постоянно до мен. Ако ми откаже, се връщаме във фермата.

Понякога на Талис му бе трудно да мисли за Джон като за свой баща; Уил Уоткинс бе негов баща и такъв щеше да си остане.

Кали затаи дъх. Знаеше, че Талис ще спази обещанието си, но знаеше и от какво се лишава, като се отказа от такава богата къща заради нея. Талис ненавиждаше земеделския труд. Работеше, но нямаше амбицията да отгледа най-хубавата ряпа, както се бе надявал Уил. Пазарните дни го отегчаваха. Талис бе роден да язди кон и да носи доспехи и винаги е знаел, че е предопределен за това. Тя не можеше — не можеше — да позволи той да се откаже от онова, за което е предопределен на този свят. Не се съмняваше, че ако има възможност, Талис ще стане най-великият рицар, който някога е живял.

— Защо ме гледаш така? — попита той с пресипнал глас.

Не изчака отговора; ако не престане да го съзерцава по този начин, след минута ще се озоват на каменния под. Разумът му подсказваше, че трябва да се върнат в къщата, но до зазоряване имаше още няколко часа и той не можеше да понесе мисълта за раздяла. Толкова много време мина, откакто я видя за последен път.

— Дръж се, сякаш имаш някакво възпитание, и се обърни — разпореди й той строго, и когато тя се извърна, добави: — Разкажи ми някоя история. Отдавна не съм слушал глупавите те измишльотини.

— Щом са глупави, няма да си давам труда.

— Добре тогава… — Помълча, помълча и се обади: — Знаеш ли, тук живее един човек. Не прави нищо, само истории разказва. Много го бивало. Историите му били страшно интересни.

Кали започна веднага:

— Живяла веднъж една принцеса. Имала пет много ревниви сестри. Всички те били много грозни, а принцесата — невероятно красива. С възхитителни дълги златни коси. Най-хубавите коси, с които е било дарявано човешко същество.

— Не само с коси, но и със суета — добави Талис.

— Не, не. Тя била добра и невинна. Само другите съзирали красотата й. Тя се мислела за незначителна.

— Хм.

— Имало и принц — не спираше Кали.

— Привлекателен?

— О, не. Въобще не. Бил грозен като жаба.

При тези думи Талис се приготви да се надигне.

— Добре — продължи Кали, — може би бил малко привлекателен. — За секунда опря буза до гърдите му и придърпа ръцете му по-близо до тялото си. — Бил с черни лъскави къдрици, гъсти черни мигли и уста, нежна като на бебе. Но носът му бил прекалено дълъг и тесен.

— Убеден съм, че носът му е бил съвършен.

— Може би. Е, един ден принцесата…

— Чакай. Разкажи още как е изглеждал този приказно красив принц. Бил ли е висок и силен?

Първата реакция на Кали бе да го подразни, но вместо това взе ръката му и каза:

— Имал красиви ръце, дълги пръсти, силни мускули…

— Сър — започна Талис с изопнати рамене и високо вдигната глава, — бих помолил за вашето разрешение да се оженя за Каласандра.

Джон се стъписа. Синът му е още момче. До вчера бе в пелени. Как може да мисли за женитба!

Бавно се извърна от бюрото, където проверяваше сметките, представени му от управителя на имението. Когато един младеж се ожени, той насочва енергията си към други неща.

За нищо на света Джон няма да признае, че ревнува. Току-що откри сина си; не е готов да го дели с някой друг. Но и не иска да разочарова момчето. У Талис има една самостоятелност, която плашеше Джон. Другите деца му принадлежаха — телом и духом. Може да изисква от тях каквото му хрумне — да ги насърчи или отпрати — и бе сигурен, че на следващия ден отново ще са до него.

А у Талис има нещо, с което Джон не се бе сблъсквал досега. Не чувстваше никаква благодарност от страна на момчето, че го избави от бедност. Вижда, че Талис се наслаждава на новия си начин на живот, но не усеща да му е благодарен. Без да е много сигурен, Джон допускаше, че ако на Талис не му допадне някое негово решение, ще вземе момичето и ще напусне имението Хадли завинаги.