Джуд Деверо - Спомен

— Ще дойдеш при мен — отсече решително той. — Ще бъдеш близо до мен. Човек трябва да се научи да живее.

— Не може — подчерта тя мрачно. — Те не ми разрешават.

Знаеше, че най-сигурният начин да накара Талис да свърши нещо е да му каже, че не може, и затова продължи:

— Не ги познаваш тези хора. Жените са на една страна, мъжете — на друга. Живеят отделно. Събират се само, за да направят някое бебе и това е всичко.

— О? — учуди се той и повдигна вежди. — А ти какво знаеш за бебетата?

Тя не отговори, но се усмихна в тъмнината. Темата й харесваше.

— Не много. Искаш ли да ми разкажеш всичко, което има да се знае? — попита тя и се намести в скута му.

Не очакваше реакцията на Талис. По неизвестна причина в гласа му прозираше яд:

— Какво те кара да приказваш за правенето на бебета? Кой мъж ти е говорил за това?

— Никой — отговори тя искрено. През последната седмица бе живяла само сред жени. — Едно момче ми каза, че съм хубава, но това е всичко. Ти намираш ли ме за хубава?

Кали не възнамеряваше да предизвиква ревността му (не че нямаше да го стори, ако се бе сетила), но в момента искаше само един комплимент.

— Кое е това момче? — свирепо процеди Талис и здраво я стисна през кръста.

— Никой — отговори Кали подразнена, но решена да изкопчи комплимента. — Каза, че имам хубава коса. Красива коса. Ти мислиш ли, че е вярно?

— Защо не си носила онова, дето се слага на главата, за да скрие косата? Как е успял да види косата ти?

Кали отново се усмихна. Разбра, че имат противоположни цели и няма да получи комплимент. Или може би самата му ревност е комплимент? Доста странна ревност. Проявява се, когато най-малко я очаква, и никога не е сигурна, че ще я пробуди. Няколкото пъти, когато се бе опитала да го провокира, се провали напълно.

— Беше вечер и…

— Вечер! — почти извика той в ухото й.

Изведнъж Кали покри лице с ръце.

— О, Тали, отвратително е. Всички момчета и почти всички мъже са влюбени в мен. Не правят нищо друго освен да целуват красивите ми крака, деликатните ми ръце. Бият се да ми поднасят най-изискани подаръци. Пишат стихотворения за косата ми и божествения цвят на очите ми. Един каза, че били с цвета на небето точно преди буря. А косата ми! Изчервявам се като се сетя какво разправят за нея. Те…

Усещаше как напрежението напуска тялото му с всяка следваща дума и накрая той я стисна, за да спре да говори.

— Добре, номерът мина. А сега стой мирна и нека погледаме луната.

Облегна се назад, ръцете му я прегърнаха и загледана в луната, тя се помоли нощта да не свърши никога. Доста страдаше, че са напуснали Мег и Уил.

— Мислиш ли, че Мег и Уил се сещат за нас?

— Колкото и ние за тях — отвърна той и тя разбра, че и той доста съжалява, дето бяха напуснали дома си. В имението Хадли ставаха неща, които и двамата не разбираха. Как може човек да мрази собствените си деца, както Джон Хадли? Момчетата твърдяха, че обичат майка си, но Филип веднъж подхвърли, че се боят от нея.

— Страх ме е — промълви Кали. — Страх ме е от всичко тук. Не ми харесва.

Разбираше какво има предвид, защото и той самият често изпитваше същия страх, но искаше да я окуражи.

— Тук просто е по-различно. Те са богати.

— Нещо друго е. Не само това. Страхувам се за нас.

— За нас? Какво може да ни се случи? Да не си въобразяваш, че в мен ще се влюбят красиви жени и ще ме отвлекат?

— Ха! Ти ще тичаш след тях; никоя няма да иска да те отвлече.

Талис знаеше, че не поглежда — е, може би поглежда други жени, но никоя освен Кали не го интересува; все пак приятно е тя да си мисли, че е желан. Според него красивият от тях двамата бе Кали. Тя бе най-великолепното, най-възхитителното същество на света.

— От какво се страхуваш? — попита той.

— Не знам. Не ти ли се струва неестествено, че никой не се изненада от нашето съществувание. По-скоро — от твоето. Слуховете гласят, че след раждането сме загинали при пожар. Открили труповете на две деца. Ако сме изгорели, защо сме живи? Какво е станало с моята майка? Дороти твърди, че била крехка и смугла, с черни коси и очи. Тогава защо веждите и миглите ми са като на заек?

— Мен не ме бива да разказвам истории като теб. Сигурно тези жени не знаят всичко. Не са били много големи по онова време. Едва ли помнят точно какво се е случило.

— Не — колебаеше се тя. — Всичко е загадъчно. Но каквато и да е истината, има нещо, което ме плаши, и то витае наоколо.

— Какво те плаши? Какво може да се случи?

Тя се обърна в прегръдките му и приближи лице към неговото.