Джуд Деверо: Спомен

Описвам всичко това, за да разберете колко необичайно бе нежеланието ми Дариа да види какво съм написала. Обясних й, че искам да приключа цялата част.

Истината беше, че не желаех нито тя, нито която и да е друга жена да зърне моя Джами.

Минаха месеци, аз продължавах да отказвам поглед върху каквото и да било от книгата и тя започна да се тревожи. Някои автори лъжат колко са написали, но знаех че Дариа не ме подозира, защото беше наясно колко обичам да пиша; по-точно — пиша, защото трябва, защото нещо ме тласка.

Дариа се разтревожи още повече, когато след около месец споделих за разваления годеж със Стивън.

— Но ти не си ми разказала нищо — възкликна тя поразена, защото бяхме истински приятелки, не само делови познати.

Изглеждаше малко разтревожена от уверенията ми, че разваленият годеж няма значение, че не съм била особено разстроена от раздялата.

Минаваха месеци — аз продължавах да пиша. Докато пиша, създавам файл „Сцени“ и щом ми хрумне част от диалог, годен за романа, го пъхам там. И тъй като съм твърде пестелива, неизменно използвам всяка дума, включена в този файл.

Бях написала толкова много за Джами, че файлът „Сцени“ надхвърли шестстотин хиляди байта, повече от четиристотин страници, а всъщност дори не бях започнала да пиша книгата. Все си казвах, че се налага да направя още някои справки или да науча още нещо за Джами, преди да мога да започна истинската работа по романа.

Бях си представяла Джами и героинята ми, наречена Кайтлин, във всякакви ситуации. Убеждавах се, че „изследвам възможностите на характерите им“. Написала съм двадесет и пет книги и никога не съм изпитвала подобна нужда, но, от друга страна, никога не съм се чувствала така към герой, когото съм измислила. О, доста често сякаш бях „влюбена“ в героите си, но никога не бях изпитвала такова нещо, което чувствах към Джами.

Минаваха месеци, а аз продължавах да нахвърлям бележки. Джами вече не бе шотландец, а англичанин от времето на кралица Елизабет I.

Дариа ми се сърдеше все повече, защото упорствах и отказвах да й покажа каквото и да било от написаното. Тя ми напомняше, че съм пресрочила срока, но това не ми повлия. Изпрати ми макет на корицата и ми говореше за всички хора от издателството, които разчитат на мен — нещо, което обикновено дълбоко ме трогваше. Сега обаче нищо и никой не ме интересуваше освен Джами.

Мисля, че поканата за сватба от Стийв ме накара да си дам сметка, че имам „проблем“. Знам, че с красивата гравирана картичка искаше да ме огорчи и нарани, да разбера, че съм го загубили завинаги, но в действителност бе най-доброто, което можеше да ми се случи. Разбрах, че заради измислен герой, когото бях създала на хартия, съм захвърлила истински, жив, чудесен мъж. Дадох си сметка, че от месеци не съм разговаряла с приятели, че в пресата, която отразяваше любовните романи, бяха започнали да се питат: какво се е случило с Хейдън Лейн?

Разбираш вредата от нещо, но не можеш да престанеш. Всички пушачи знаят, че трябва да спрат, но се оказва недостатъчно, за да се откажат от вредния си навик.

След като успях да призная, че наистина имам проблем, реших да потърся помощ. В продължение на три месеца всеки ден посещавах терапевтка. Оказа се безполезно. Никой не се беше сблъсквал със случай като моя. Отначало се опитвах да скрия от нея, че мъжът, който ме бе покорил, е плод на въображението ми, но имам голяма уста, а и не ме бива в интригантството, така че тя скоро разбра. Посъветва ме да излизам повече, да се срещам с хора. Опитвах, но не даде резултат, защото само отегчавах хората до смърт с моите неспирни: „Джами каза…“, „Джами харесва…“, „Джами прави…“.

Терапията не ми помогна. Започнах да пробвам други методи, за да разбера какво не е наред с мен. На всеки ъгъл в Ню Йорк има хора, които гледат на ръка, твърдят че са медиуми, гадаят с помощта на картите Таро или са посветени в тайни учения. Посетих неколцина. Може би се надявах някой да ме успокои, че до седмица-две отново ще съм добре. Ала никой не ми каза нищо обнадеждаващо. Разправяха ми, че съм богата и известна, че имам звездичка на дланта — знак, че съм „по-особена“. Осведомяваха ме, че хората, с които работя, започват да ме смятат за луда и вече ме третират като нитроглицерин, който всеки момент ще избухне.

С други думи — не ми съобщиха нищо по-различно от онова, което знаех. Вкъщи плачех много и копнеех за Джами. Не само исках да пиша за него, исках да го усетя, да го докосна, да говоря с него. Исках да следвам крачките на дългите му крака по селски пътеки; исках да зачена децата му.