Джуд Деверо: Спомен

Само за броени часове бях преместена от най-вълнуващия живот, който можеше да се води, в най-скучния. Мама и сестра ми бяха от едно тесто. Бяха добри. Добри, добри, добри.

Какво може да е по-отегчително от това да си добър? Майка ми постоянно повтаряше „Не яж прекалено много шоколад. Ще ти прилошее“, или „Не, не мога да погледна точно сега. Имам много работа“, или „Хейдън, не чети тази книга сега. Не си свършила с миенето на банята“. Все натякваше. Имаше подходящо и неподходящо време за всичко. Но доколкото схващах, подходящото време за забавления никога нямаше да настане.

На хората не им ли се искаше от време на време да правят неща, които не са запланували? Единствена аз ли на света мечтаех да изям толкова шоколад, колкото можех да поема, и по дяволите какви щяха да са последствията?

Като си припомням онези дни, си мисля, че някои просто ги е страх да нарушават правилата. Може би се опасяват, че ако ги нарушат, ще загубят самоконтрол и ще се превърнат в нещо ужасно; в случая с майка ми — да бъде домакиня, чийто под в банята е мърсен.

Каквото и да се криеше зад всичко, резултатът винаги бе един и същ: бях изолирана и сама като в сапунен мехур. Не биваше да забравям да седя изправена, да вървя спокойно и никога, никога да не съм непокорна. Стараех се, но е толкова трудно да се контролираш, когато си дете. Понякога май родителите ми мислеха, че ако не бдят над мен всяка минута от денонощието, оставена сама на себе си съвсем щях да загубя контрол. Вероятно щях да започна да ям шоколад, да се смея и просто никога да не престана. Или пък се страхуваха, че ако ме изпуснат, няма да успеят да ме „навият“ обратно и просто ще трябва да ме оставят да съм си аз.

Сега, когато съм вече на толкова години и познавам живота на възрастните (да не повярваш), разбирам, че родителите ми не са били с творческа нагласа, а аз съм била. Ако те купеха нещо, което трябва да се сглоби, внимателно изчитаха упътванията и правеха всичко според указанията на производителя. Ако аз вземех нещо подобно, смятах, не да четеш инструкциите е все едно да преписваш. И ако не успеех лесно да го сглобя, беше съвсем естествено да се втурна да скачам върху кутията и да изричам всички известни ми мръсни думи — които, слава Богу, не бяха много.

Наказанието, че съм скачала върху кутията или по някакъв друг начин съм нарушила правилата, неизменно бе да ми се говори „за мое добро“. Никога през живота си не успях да проумея смисъла на тази фраза. Щом някой каже „за твое добро“ то винаги, винаги, винаги означава, че той или тя искат открито да признаеш тяхната върховна власт.

Но както и да е; как все пак успях да оцелея сред тези унищожители на духа? Как оцелях след като ме мъкнеха при пастора, за да ми говори, защото съм била „различна“? Как оцелях, след като чух майка ми да пита роднини дали имат представа какво трябва да „направи“ с мен?

Сторих най-доброто, което можех, а то бе да избягам в царството на историите.

Четях непрекъснато. Когато мама ме караше да мина с прахосмукачка спалнята, която делях със сестра ми, тя се интересуваше повече от времето, прекарано с прахосмукачката, отколкото от чистотата. Единствено проверяваше дали по крушките няма прах, затова се научих да ги почиствам, а после се завирах в килера с книжка, фенерче и прахосмукачката и в продължение на четиридесет и пет минути се отдавах на четене. Мама имаше слух на прилеп, затова трябваше да съм сигурна, че се чува как се включва и изключва всмукването, ето защо допирах гърлото на тръбата до различни части на лицето и тялото си и четях; всмуквах от себе си и четях; всмуквах и четях. Бързо схванах, че гърлото трябва да е съвсем чисто — иначе лицето ми ставаше доста мърляво и тогава мама вече наистина ме принуждаваше да почистя стаята както трябва. Ооох!

Постепенно се научих да избягвам вечната работа, работа, работа и чистене, чистене, чистене, налагани от естетическата потребност на майка ми, и да отделям време за любимите си книги. Още тогава четях не художествени измислици, а книги за герои, за мъже и жени, които са направили нещо и са постигнали целта в живота си.

Сред тях бяха Даниел Бун, Джаки Кокран и, о! — капитан сър Ричард Франсис Бъртън. Там беше и най-прекрасната кралица, която някога е съществувала — Елизабет I, и момичета, които се обличаха като момчета и ставаха шпиони. Списъкът е безкраен.

Тогава не го осъзнавах, но онова, което вършех всъщност бе изследователска работа. Да, точно така — изследователска работа. Днес получавам изпълнени с възхищение писма от читателки, в които пише: „О, как успявате да извършите всичката изследователска работа, нужна, за да се напише исторически роман?“ Нека да погледнем действителността. Тази жена споделя, че работи целодневно и едновременно се грижи за три деца под петгодишна възраст, а се интересува как аз успявам да направя нужните ми справки за историческия роман. Аз бих искала да знам как тя успява да се справи!