Джуд Деверо: Спомен

Може би тук трябва да спомена, за да не се почувствате излъгани и да спрете да четете тази книга — аз пиша любовни романи.

Така, заявих го. Излезе на бял свят.

Независимо от всички радости в живота ми той има една наистина ужасна страна. Шокиращо ужасна. А именно: начинът, по който хората гледат на любовните романи, на читателите на любовни романи и най-вече — на авторите на любовни романи!

Колко странно нещо е светът! Видях по телевизията мъж, който призна, че няколко пъти е правил секс с невръстната си дъщеря. Почти всеки артист/певец заявява на всеослушание, че той/тя е опитвал всички познати наркотици и е наранил или отблъснал повечето от хората в живота си.

И как се отнасят към всички тези люде? С любов — ето как! С любов, разбиране и симпатия.

А ето ме мен и какво правя аз? Пиша забавни кратки любовни истории за мъже и жени, които се влюбват. Най-дивото, което правят, е едно или две бебета. Никакви наркотици. Никакво кръвосмешение. Никой никого не натиква в казан с вряла вода и никакви други ужасни неща. Дори не карам моите герои да кроят планове за убийство. Просто пиша истории за нещо, за което всички ние мечтаем: да имаш някого, когото обичаш и който също те обича.

Може би си мислите, че самата мисъл за автор на любовни романи предизвиква усмивка. Ах, колко хубаво. Обич. Любене. Смях. Целувки.

Но не е така. Светът далеч не е настроен дружелюбно и, доколкото виждам, любовните романи и техните автори са обект на подигравки, присмех, общо взето — на презрение.

Защо? Една от любимите ми теории, е че читателките преплитат действителност и блян и си представят мъж, който ще ги избави от Живота. Ако тази теория е вярна, то значи жените са толкова глупави, че не са в състояние да различат истината от фантазията. Кой се тревожи, че ако мъжете четат шпионски трилъри съществува опасност да нападнат съседа си с автоматично оръжие? Не мога да си спомня някому някога да е хрумвало подобно нещо. Нито се сещам някой да се е разтревожил от въздействието на криминалните романи или научната фантастика. Изглежда, само жените са толкова тъпи, за да допускат, че разкошен, грижовен, готов да обича мъжага ще ги спаси.

Скъпи мои, ако някоя жена вярва, че разкошният мъжага ще я спаси, то любовните романи нямаше да представляват четиридесет процента от всички издавани книги.

Както и да е; да се върна на литературните критици. Тези умни млади хора завършват колеж и мечтаят да работят в известно с интелектуалните си достойнства списание. Но какво става? Някакъв стар мъж, с угаснал вече блясък в очите, решава да даде на младото, ала пълно с претенции нищожество житейски урок и възлага на това почти дете възможно най-долната работа в занаята — рецензирането на любовни романи!

Досетете се върху кого се стоварва гневът на току-що постъпилия новак. След като са похарчени осемдесет хиляди за образованието му, той получава за рецензиране книга, на чиято корица е изобразена „готова за кърмене майка“ (определена така поради големината на знаете какво и бюстие, очевидно готово да падне напълно. (Задача: мъж или жена е автор на подобна корица?).

Е, добре; той/тя изкарва гнева си върху мен — писателката на любовни романи. Най-долното същество на света. По манталитет домакиня, но с банкова сметка.

Правило номер едно при рецензиране на любовен роман: сравнете книгата с най-доброто литературно произведение, което някога сте чели. Ако не прилича поне малко на романите на Джейн Остин, то изразходвайте знанията си, за които сте платили поне шестдесет хиляди, за да сринете писателката по най-унищожителен начин. Ако обаче допуснете грешка и случайно книгата ви хареса, пишете „вероятно почитателките на Хейдън Лейн ще я харесат“. Каквото и да правите, в никакъв случай не се ангажирайте да отбележите, че книгата наистина ви харесва. Допуснете ли някой да реши, че любовните романи ви допадат, никога няма да напреднете и да получите „хубава“ книга за рецензиране.

Добре де — какво общо има всичко това с темата за минали животи? Истината е, че има много общо, защото, разбирате ли, аз съм на тридесет и девет; на път съм да започна четиридесетте, и се опитвам да разбера някои неща от живота си. Понякога си мисля, че съм не по-малко любопитна от читателите си да разбера как всъщност станах писателка. Кое ни прави това, което сме днес?

Общо взето, най-интересно е да се анализират хората. Защо жената, която живее в долния край на улицата, се облича с военна прецизност? Защо някои се страхуват от ножове, или пожар, или високи места? Ами хората, обхванати от ужас да напуснат дома си?