Джуд Деверо: Спомен

Съществува, разбира се, теория, че всеки страх в съзнателния ни живот е причинен от нещо ужасно, случило се в детството — за предпочитане нещо, което не сме в състояние да формулираме, така че е наложително да посетим стотици пъти терапевт и да му заплатим хиляди долари с цел да ни помогне да си припомним злополучното събитие. И в резултат на проведената терапия не само сме по-бедни, но имаме и нови неприятни спомени.

През лош период от моя живот (какво освен мъж може да причини „лош период“ на жена?) отидох при терапевт. Тя ми обясни, че в главата ми е пълно с истории, защото съм искала да се любя с баща ми. Щом си възвърнах способността да говоря, заявих с огромно негодувание:

— Не съм искала да се любя с баща си!

— О — отвърна тя спокойно, — тогава сте потискали това желание.

Като разбрах, че няма да мога да победя — а за мен винаги е било важно да побеждавам, — повече не я посетих.

Опитвала съм се да си обясня защо пиша и защо пиша именно така. Защото, разбирате ли, всички писатели мечтаят за едно — безсмъртие. Затова именно сме толкова суетни и смятаме, че някой ще иска да прочете написаното от нас. Ние, писателите чуваме, че Марк Твен е починал в бедност, но не изпитваме съчувствие, защото старият Марк е постигнал целта. Той ще живее вечно. Нашите семейства без съмнение биха се радвали да сме писатели, които изкарват купища пари, но ние, писателите, неизменно предпочитаме вечното признание пред богатството.

Там именно е проблемът. Никой не идва при вас, кацнал на розово облаче с тефтер в ръка, за да ви предложи: „Предоставям ти дарбата да пишеш. Коя предпочиташ — такава, на която се присмиват, или която ще се помни и след смъртта ти?“ Талантът не е като колата на старо. Няма как да го върнеш, ако не ти харесва. Не можеш да обявиш: „Искам да заменя моя талант с такъв като на Едит Уортън.“

Моят талант е да пиша любовни романи, а на тях им се присмиват и подиграват. Ако във филма режисьорът иска да покаже, че героинята е глупава, той натиква в ръцете й любовен роман.

Много отдавна реших, че съм благодарна за таланта си. Които умеят — пишат, а които не — рецензират. Както е казал Антъни Тролън: „Само глупакът не пише за пари“, или нещо подобно. Но наистина е така. Не можеш да седнеш пред компютъра и да кажеш: „Ще напиша името си в литературната история.“ Просто не става така. Не ти решаваш кое ще те надживее; правят го други.

И ето продължавам да се чудя как стана така, че започнах да пиша любовни романи. Връщам се назад в живота си, за да се опитам да разбера как станах писателка. Всъщност искам да разбера как станах това, което съм във всяко отношение.

До седмата си година бях най-щастливото дете на планетата. Родителите, сестра ми, брат ми и аз живеехме в съседство с две къщи, пълни с братовчеди, лели, чичовци и няколко чифта баби и дядовия. Истински рай. Като главатар на цялата банда, аз нареждах на всички какво да правят и как да го правят. Изобретателността ми беше високо ценена.

Е, може би не от всички. Веднъж видях как баба изви главата на една кокошка, затова казах на братовчедка ми, че е редно да помогнем на Нана и да извием главите на всички кокошки. И така — някъде към петгодишни, с кокошки притиснати между одраните ни колене, ние извивахме и извивахме и извивахме. Баба излезе от къщата, понесла пране за простиране, а всичките й кокошки, с глави килнати на една страна, се люшкаха като пияни из двора. Връщам се назад и си припомням свирепия нрав на баба — все още не знам как братовчедка ми и аз останахме живи.

Но тези прекрасни години свършиха скоро след като мама реши, че й е дотегнало от прословутия нрав на свекърва й. Майка ми (тя можеше да пречупи всеки нрав с желязната си упоритост) осведоми баща ми в един съдбоносен ден, че е купила терен, където той да й построи къща. В нашето семейство всички обичахме да се преструваме, че татко диктува законите. Според мен законът, който беше въвел, гласеше: „Дайте на мама каквото поиска, иначе тя ще направи живота на всички ни ад.“ Каквото и да си е мислел, не бе толкова глупав да й възрази, когато в очите й се забелязваше онзи поглед.

Преместихме се. В един единствен ден загубих всички братовчеди, баби и дядовци; загубих кокошките, храните и опосума, който живееше в бъчва в плевнята. Загубих къпиновите храсти, от които ме полазваха бълхи, загубих ябълковите дървета, по които се катерих. В един единствен ден от шампион над всички, от човек от първостепенно значение се превърнах в дете, за което трябва да се бди.