Джуд Деверо - Спомен

— Не се оплаквам — продължи Алида, — но изпитвам необходимост да ти обясня защо не ти обърнах достатъчно внимание тогава. Бях обезумяла от болка. — Тя сниши гласа си: — А и кръвта. Загубих много кръв. Твоето раждане е причина да нямам повече деца. Не можех да зачевам повече.

Талис се почувства още по-зле. Държеше на тази жена, а почти я бе убил, отнел й бе възможността да има други деца.

— Когато научих, че след всички ужасни мъки, които изпитах, за да се появиш на този свят, си загинал в пламъците, почти загубих разсъдък. Дълго време след раждането ти не бях добре.

Тя галеше косите му и гледаше огъня.

— Разказвам ти всичко това, защото искам да те помоля за нещо. Искам да те помоля да не се жениш докато… Докато не си отида.

— Но… — възрази Талис, ала тя бързо го прекъсна:

— Знам какво искам. Познавам горещата кръв на младите, знам как кипи. Надявах се, че можеш да се контролираш, но може би греша.

— Мога да се контролирам — отсече Талис обидено.

— Разбира се, че можеш. Не исках да прозвучи, сякаш не можеш. Талис, дай възможност на баща ти и мен просто да ти се порадваме.

Талис мислеше единствено за Кали. Да я държи в прегръдките си, да е близо до нея. През последните седмици, откакто се бяха срещнали с Джон Хадли, нейното присъствие до него се превърна в мания. Откри, че за него не е толкова важно да стане рицар. Колкото да бъде с Кали.

— Как ще я издържаш? — не спираше Алида.

— Моля?

— Как смяташ да издържаш съпругата си?

При тези думи сърцето на Талис замря. Имаше две възможности: да работи във фермата с Уил или да разчита на щедростта на баща си. Ако баща му не желаеше да се ожени, тогава Талис ще трябва да отведе Кали обратно във фермата и да прекара живота си, като я гледа как извива главите на пилците.

Алида повдигна главата му към лицето си:

— Ако изпълниш желанието ми, в завещанието си ще ти оставя моето имение Пениман.

Докато той я гледаше и премигваше, тя разказваше: каменна къща на около петдесет години, паркове, върху които се бе трудила дълго време; имаше сложни плетеници от храсти и розова градина. Говореше за конюшните, за постройките за ратаите.

— С твоите познания по земеделие помисля само какво можеш да направиш с декарите земя към имението…

Видя пламък в очите му.

— Мислил ли си за хората, които те отгледаха? Не са млади и ще им е трудно да продължат да обработват земята си, нали? Имението Пениман е достатъчно голямо, за да можете да подслоните и тях, за да се грижат за децата ви.

Талис се усмихна, защото знаеше каква радост ще е за Мег да дундурка безброй внучета в скута си. А Уил щеше да се труди в зеленчуковата градина.

Кали щеше да има чудесна къща, красиви дрехи. Няма да й се наложи да води живот, изпълнен с тежък труд. Децата им щяха да получат най-доброто образование, да се радват на хубави коне.

— Прекалено много ли е да поискам да изчакаш две години, след като наградата е толкова голяма? — прекъсна мечтите му Алида.

— Не — призна той. — Не е.

Мисълта му бе заета с Кали и радостта й, когато е съобщи всичко. Можеха да планират бъдещето си, какви коне да купят… Или като познаваше Кали — да говорят безкрай как ще кръстят децата си. Самата идея го накара да се усмихне отново.

— Не бива да й казваш — чу гласа на Алида, сякаш четеше мислите му. — В никакъв случай не бива да казваш на Каласандра.

Той я погледна косо.

— Не бива да й казваш. Ако го сториш, ще трябва да й кажеш и за… здравето ми, а тя не бива да знае. Тя не ми е роднина. Не бих могла да изтърпя да ме гледа със съжаление. А съм сигурна, че ще го стори. Тя е с добро сърце.

— Да. С изключително добро сърце. Но съм сигурен, че няма да каже…

— Талис! Чуй ме. Разчитам на теб така, както не съм разчитала на никой друг. Дори съпругът ми не знае, че съм болна. — За да засили ефекта от думите, тя се разкашля и като доближи кърпичката до устата си, показа на Талис следите от кръв.

Заговори отново, а гласът й бе прегракнал и дрезгав:

— Трябва да ме послушаш. Вече си мъж и е редно да се държиш като такъв. Не можеш като някакво хлапе да разправяш наляво и надясно всичко, което знаеш. Част от това да си възрастен, е да имаш тайни и да умееш да ги пазиш. Ако си достатъчно зрял, за да се ожениш, тогава си и достатъчно зрял да можеш да защитиш момичето, което обичаш. Мъж ли си?

— Да — отвърна той.

— Тогава трябва да ме послушаш. Не бива на никого да казваш какво споделих с теб. Моето семейство много ме обича, така както ти обичаш онази жена, която те е отгледала. Как мислиш, че ще се чувстваш при нейната смърт?