Джуд Деверо - Спомен

Едит трябваше да внимава да не се разсмее. Всяка от сестрите й бе готова да продаде душата си, само да може да се докосне до красивия Талис. Чудеше се дали сърцето на Джоана нямаше да се пръсне, ако Талис я хване, за да й помогне да се качи на кон.

— Да, мисля че ще мога да ги убедя, макар да са доста заети.

Не бързаше да увери майка си, че с радост ще го сторят — ами ако си помисли, че дъщерите й не се държат както подобава.

— Да, сигурна съм — каза Алида. Прекрасно знаеше, че из околността няма педя плат, който „заетите“ й дъщери да не са избродирали.

— И, Едит… продължи тя невинно — смяташ ли, че е редно Каласандра да прекарва толкова много време с момчето? Не можеш ли да й намериш подходящо занимание? Например да се грижи за някоя градина — нали разбира от тези неща. — Вдигна глава, сякаш току-що я бе осенила идея. — Отец Керис се нуждае от помощник да отглежда лековитите си билки.

Дъхът на Едит секна. Въпросната градина бе пълна с отровни растения: самакитка, беладона, бучиниш, попадийно семе — всички билки, използвани за сън или за облекчаване на болка, но ако не се прецени дозата — можеха да убият. Отглеждаха се в отделна градина, за да не се объркат с подправките за кухнята. Отровната градина, както я наричаха, бе на върха на хълма почти на два километра от къщата и там не ходеше никой.

Изведнъж хиляди въпроси се родиха в главата на порядъчната Едит.

— Ако Кали е наша сестра, редно ли е да бъде изпратена в Отровната градина? Там е ужасно пусто; може да й се случи нещо лошо; това не е работа за дама. И щом всички смятат, че Талис е наш брат, какво ще си помислят, като видят сестрите ми да потреперват при всяко негово докосване, както неминуемо ще стане. А щом…

— Едит — прекъсна я майка й строго, — отнасям се с теб не като с дете, а като с възрастен човек, какъвто си. Освен това ти поверих една голяма тайна. Разчитам, че ще я опазиш, за да оправдаеш доверието ми. И те оставям сама да прецениш какво ще сториш и какво — не. Никога не бих те помолила да свършиш нещо, което смяташ, че не е редно. — Тя се наклони напред. — Но каквото и да направиш, никога не бива да загатваш дори пред баща си или пред сестрите си, че има съмнение кои са родителите на момчето. Разбираш ли ме?

Едит се поколеба, а Алида се усмихна и добави:

— Вдовецът се казва Алън. По-висок е от баща ти и е изключително привлекателен. Няма да остане дълго без съпруга. Скоро ще трябва да отида до дома на Гилбърт Рашър. Може би тогава ще се отбия и при Алън и ще му споделя каква предана, изпълнителна, послушна дъщеря си. Колко ми помагаш, когато най-много имам нужда от теб, и че човек може напълно да ти се довери. — Тя помилва Едит по бузата. — И ще му кажа колко си хубава. Докато свърша да говоря, ще е вписал името си в брачен договор. Убедена съм. — И се засмя подкупващо. — Помисли си, Едит. Догодина по това време може да си трудна с дете. Искаш ли?

От думите на майка й дъхът на Едит секна, ръцете й потрепериха само при мисълта за собствена къща, която да върти! Съпруг, дете.

— Ще опазя тайната. Ще се разпоредя момчето да получава уроци и… — не можа да се насили да произнесе името на момичето — щеше отново да се сети, че вероятно им е родна сестра — …ще се погрижа тя да отиде в Отровната градина.

— Чудесно! — възкликна Алида и целуна дъщеря си. — Радвам се, че се разбрахме. А сега върви — отсече изведнъж. Бе приключила с Едит; получи каквото искаше от нея — пълно подчинение.

По-късно, когато остана насаме с Пенела — вече четири дни тя не бе изпитвала глад, — Алида каза:

— Напомни ми да потърся съпруг за Едит. Ще е трудно. Прецъфтяла е.

— Ъхъ — изсумтя Пенела, защото устата й бе пълна и не можеше да говори.

— Ти наистина си много привлекателен — отбеляза Алида, като огледа Талис днес сутринта. Положи специално старание да се облече, защото смяташе да се срещне насаме с момчето за пръв път, откакто пристигна в имението Хадли. За миг изпита завист, че онова крехко смугло момиче е родило такова красиво момче, докато нейните синове са тъй деликатни и нежни. Как успява Гилбърт Рашър да прави такива синове?

Като наблюдаваше Талис, имаше чувството, че слънцето извира от него. Дори да не й бяха казали, щеше да се досети, че този момък ще умре, но няма да предаде нещо, в което вярва. Приличаше на герой от легенда за благородни дела, в която мъжете са прекалено добри за този свят. За миг я побиха тръпки, защото се сети, че обикновено умират много млади.