Джуд Деверо - Спомен

Да, усмихна се Алида, може да легне в гроба със съзнанието, че е оправила ужаса, който създаде преди толкова години. Сега, когато смъртта й е така близко трябва да постави нещата на мястото им. Когато срещне майката на Талис в Рая, иска да я увери, че се е погрижила за сина на бедното момиче.

Алида отвори вратата и попита някаква прислужница:

— Къде е Пенела?

— Пенела? — момичето бе отскоро в имението.

— В кухнята, милейди — обади се друга жена. — Изпратихте я там преди години.

— Да дойде веднага — нареди Алида.

Изпълнена със съзнанието, че времето й на този свят е кратко, Алида искаше да оправи всички злини, които бе предизвикала през живота си. Пенела е добра прислужница, предана, но веднъж я предаде и Алида не й прости. Сега обаче смяташе, че Пенела си е научила урока, а освен това й бе нужен човек, комуто да се довери напълно.

— Мога ли да ти вярвам? — попита Алида с леден глас, докато наблюдаваше бившата си камериерка, застанала смирено до огъня. Годините, прекарани в кухнята, бяха състарили Пенела с векове. Алида нямаше да я познае: съсухрена, с мазни коси, загрубели ръце, дълбоки бръчки по лицето, отпуснати рамене.

Пенела погледна господарката си в очите и Алида съзря молба, а не гордост. Добре е била наказана за стореното преди години, когато предупреди селяните за пожара. Оттогава нямаше ден, в който да не е съжалила за постъпката си.

— Можете да ми имате пълно доверие. Готова съм да го докажа с живота си — промълви Пенела разчувствано, убедена във всяка изречена дума. За удобно легло, за малко топлинка сега бе готова със собствените си ръце да убие селяните.

— Седни — покани я Алида ласкаво. — Яж колкото искаш.

Пенела седна и с треперещи ръце посегна към храната на масата пред камината, а Алида заговори:

— Искам да ми припомниш всичко, което онази старица каза. Тя ми разказа за Талис и дъщеря ми. Искам да знам какво си спомняш. Всяка дума.

За миг Пенела понечи да протестира, че с изпълнила заръката на господарката си да ги остави насаме, но само един поглед на Алида й подсказа, че сега не е време за преструвки. Тя бе подслушвала всичките й разговори.

Не беше лесно да събере мислите си и да си припомни всичко. Но всеки залък от вкусната храна — истинска храна, не остатъци — й напомняше, че ако иска да се храни така, трябва да се сети за всичко.

— Каза, че са две половинки на едно цяло. Ако нещо нарани единия, и другият изпитва болка. Всеки иска най-доброто от всичко да е за другия. Те не може да бъдат разделени; раздялата ще ги унищожи. Много са ревниви; особено момчето. Не понася вниманието на момичето да не е насочено само към него. Момичето го обожава, лъже заради него, готово е да краде, може да стигне и до убийство заради него. Той има силно чувство за чест и няма да извърши лоша постъпка за нищо на света.

Тук Пенела не се стърпя да си помисли, че няколко години, прекарани в кухината на имението Хадли, са достатъчни да сринат чувството за чест у всекиго. Именно чувството за чест я накара да предупреди онези селяни тогава; мислеше, че невинни деца не заслужават подобна съдба. Странно какви неща може да направи празният стомах с чувството за чест. Сега тя сама би предизвикала пожара, стига да е сигурна, че няколко дни няма да е гладна.

— Добре — рече Алида и наля на прислужничката вино. През годините почти бе забравила каква забележителна памет има Пенела. — Нужна ми е твоята помощ. Искам пълна дискретност. Трябва да съм сигурна, че мога да ти се доверя и че ще си предана единствено на мен.

Пенела вдигна поглед от чинията — очите й блестяха.

— Ще направя каквото поискате — обеща тя и думите идваха от дълбините на душата й.

— Искам да се отърва от момчето — заяви Алида.

Пенела остави яденето:

— Ще го убия.

— Не! — сряза я рязко Алида. — Искам да го изпратя на истинския му баща. Не желая да е свързан с тази къща. — Сниши глас. — Имам една тайна и искам да остане тайна: умирам. Остават ми най-много две години живот.

При тези думи Пенела дори не вдигна поглед. Алида разбра какво е загубила. Някога Пенела щеше да стори всичко за господарката си от любов, но сега я интересуваше единствено оцеляването. Алида обаче нямаше време за разнежване. Предстоеше й да спаси семейството си и подобно на Пенела, щеше да направи всичко, за да го постигне.

— Да, да — съгласи се ядосано Алида. — Знам всичко — момичето лесно се поддава на влияние, почти не ти създава проблеми, правиш каквото можеш за нея и това ме радва. Но ме интересува какво мислиш за нея като човек.