Джуд Деверо - Сърце от пламък

— Никакви доказателства — усмихна се благосклонно тя. — Но пък ви давам думата си на дама, която носи името Чандлър. Както би трябвало да знаете, този град е наречен на баща ми. Но щом се съмнявате в твърденията ми… — И тя невинно изгледа мъжете, които явно бяха смутени и объркани.

— Никой не би се усъмнил в думите ти, мила — проговори зад нея Лий. Лицето му беше зачервено и той изглеждаше уморен. Но кой ли мъж изглеждал бодър, когато току-що се е забавлявал със съпругата си?

— Доколкото чух, вие твърдите, че преди час съм бил някъде другаде. — Той бавно тръгна надолу по стълбата и застана зад Блеър. Мъжете, които стояха долу, помислиха, че жената нежно се обляга на мъжа си, но в действителност тя го подкрепяше.

В тъмното малко антре се възцари тишина. Блеър и Леандър затаиха дъх, наблюдавайки мъжете, които отстояха пред стълбата и ги зяпаха вцепенени. В крайна сметка водачът им изпусна шумна въздишка.

— Сигурно си мислите, че този път ни се изплъзнахте, Уестфийлд, но ви уверявам, че се лъжете. Когато и да е, ще ви хванем.

После обърна очи към Блеър.

— Ако искате да запазите съпруга си жив, дръжте го до себе си в къщи.

Без да кажат нито дума, двамата съпрузи изчакаха мъжете да напуснат къщата и затвориха вратата след тях. Блеър заключи и когато се обърна, видя, че лицето на Лий е смъртнобледо. Изтича, хвана го за лакътя и му помогна да се изкачи в спалнята.

Тази нощ Блеър почти не мигна. Седеше до заспалия Лий и наблюдаваше движенията на гръдния му кош, сякаш се боеше, че той всеки миг ще престане да диша. Седя така цялата нощ и бдя над него. Непрекъснато си повтаряше, че куршумите са минали на милиметри от сърцето му, разтреперваше се и здраво стискаше ръката му.

Лий спеше неспокойно. Няколко пъти отвори очи, усмихна й се в полусън и после отново задряма.

Объркани мисли лудо се блъскаха в главата й: от ужаса, че мъжът и едва е избягнал смъртта, през прозрението, че за нея няма живот без него, до възмущението, че вършеше нещо, от което тя е изключена и което можеше да му коства живота.

На зазоряване, когато стаята се изпълни със сива утринна светлина, Лий се събуди и седна в леглото, Блеър дръпна завесите на прозореца.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Вцепенен, ранен, разбит и гладен.

Тя се опита да му се усмихне, но устните не искаха да й се подчиняват. Всички мускули я боляха след седенето с часове край леглото.

— Ще ида да ти приготвя закуска.

Събра кървавите ленени кърпи и остатъците от ризата на Лий и ги отнесе на долния етаж. Поне това предимство имаше жилището на двама лекари: никой нямаше да се учуди на кървавите парцали в кофата за боклук.

Беше твърде рано за мисис Шейнс, затова Блеър сама направи бъркани яйца за двамата, отряза няколко дебели филии бял хляб и наля две чаши студено мляко. Нареди всичко на таблата и я отнесе в спалнята. Когато видя, че Лий е успял да се облече сам, безмълвно нареди нещата на малката масичка до прозореца.

Лий с въздишка се отпусна на стола и започна да яде, докато Блеър седеше насреща му и човъркаше яйцата с вилицата си.

— Хайде, кажи какво те мъчи — промърмори Лий.

— Нищо ми няма — отговори тя и отпи глътка мляко.

Той улови ръката й.

— Не виждам ли как трепериш? Също като вчера сутринта.

Блеър безмълвно изтръгна ръката си.

— Предполагам, че ще идеш в болницата. И ще работиш цял ден.

— Трябва да се мярна там. Трябва да се преструвам, че нищо не се е случило. Хората не бива да узнаят къде съм бил снощи.

— Никой няма право да го узнае, нали? — изфуча тя и удари с юмрук по масата. В следващия миг скочи на крака и изкрещя: — Я се погледни! Не можеш дори да седиш, а искаш цял ден да висиш в операционната! А помисли ли за пациентите си? Можеш ли да оперираш с тези несигурни ръце? Къде беше снощи? Толкова ли е важно, та рискуваш живота си заради това?

— Не мога да ти кажа — отговори тихо Лий и отново се зае с яйцата. — Много ми се иска, но не мога.

Напиращите сълзи я задушаваха.

— Вчера сутринта ме нападна като луд, защото съм рискувала живота си. Забрани ми да се доближавам до миньорските лагери. Но сега нещата се обърнаха и ти не ми признаваш правото да се тревожа за теб. О не! Не ми е позволено дори да знам какво прави мъжът ми и защо стрелят по него! Мое задължение е да бъда послушна съпруга, да си седя в къщи и да кърпя раните на съпруга си, когато се върне окървавен. посред нощ. Позволено ми е да флиртувам с агентите на Пинкертън в собствената си къща, но не бива да знам защо трябва да го правя. Позволено ми е да гледам, че съпругът ми страда, но ми е забранено да попитам за причината. Я ми кажи, ти също ли стреляш по хората, когато излизаш нощем? Само дивеч ли си, или и ловец? Може би нощем убиваш също толкова хора, колкото денем лекуваш…