Джуд Деверо - Сърце от пламък

— Това е дъщерята на собственика — обясни той на колегата си.

Памела премина на кон разстоянието до входа на шахтата и след нея се понесоха облаци прах.

— Искам да говоря с Рафърти Тагърт — каза тя и дръпна силно юздите на коня си, който въртеше очи като безумен. — Къде е той?

— На смяна — отговори някой. — Галерия номер шест.

— Повикайте го. Трябва да го видя.

— Момент… — промърмори един мъж и пристъпи напред. Друг, доста по-стар от него, се изстъпи безстрашно пред развилнелия се жребец.

— Добро утро, мис Фентън. Тагърт е под земята, но съм сигурен че някой ей сега ще отиде да го извика.

— Побързайте — отговори тя и отново дръпна юздите, за да подчертае властта си над грамадното животно.

После изкриви устни и огледа миньорския лагер, мръсотията и мизерията, които царяха навсякъде. Още когато беше малко дете, баща й беше настоял да го придружи в този лагер, за да види със собствените си очи откъде идва богатството им. Тогава Памела беше огледала лагера и беше казала: „Мисля, че сме много бедни.“

Лагерът си беше същият, както и преди десетина години.

— Междувременно някой да оседлае кон и за него. Кажете му, че го чакам на завоя на река Фишърмен.

Изчака, докато конят й се завъртя около себе си, и се обърна към минния надзирател.

— И ако съкратите само едно пени от заплатата му, лошо ви се пише.

После отпусна юздите и жребецът препусна към портата на лагера. Копитата му откъртваха парчета сгурия и ги разхвърляха на всички страни.

Не стана нужда да чака дълго. Може би за повечето хора името Фентън беше символ на най-лошото в живота им, но онези, които работеха в мините му, угоднически превиваха гръб, когато някой Фентън поискаше нещо от тях.

Раф беше възседнал мършаво муле, което беше твърде малко за мощното му тяло. Лицето и дрехите му бяха черни от въглищния прах. В белите му очни ябълки се таеше гняв.

— Щом си наумите нещо, трябва непременно да го осъществите, нали! Принцеса Фентън трябва на всяка цена да бъде задоволена — изръмжа той вместо поздрав, скочи от мулето и я изгледа право в очите.

— Лагерът не ми харесва.

— На никого не харесва да живее там, само че нашите хора сами печелят хляба си.

— Не съм дошла тук да се карам с вас. Трябва да ви съобщя нещо извънредно важно. Вземете! — Тя му подаде сапун и кърпа за ръце. — Не ме гледайте толкова учудено. Не за пръв път виждам въглищен прах.

Раф я изгледа накриво, издърпа от ръцете й сапуна и кърпата, коленичи край потока и започна да сапунисва лицето и ръцете си.

— Добре де, кажете, каквото имате да ми кажете.

Памела приседна на една плоска скала и протегна насреща му дългите си стройни крака. С колосаната черна шапка тя изглеждаше още по-висока, отколкото беше, но малката черна воалетка придаваше на лицето й тайнствена женственост.

— Когато навърших седем години, баща ми загуби резервния ключ за тайното чекмедже на бюрото си. Аз го намерих и го скрих в ковчежето си за скъпоценности. Когато станах на дванадесет, открих за коя врата е този ключ.

— И оттогава шпионирате баща си.

— По-скоро се информирам за някои неща.

Раф зачака, но Памела дълго не каза нищо. Когато обърна към нея прясно измитото си лице, тя му подаде кърпата.

— И какво открихте този път?

— Преди няколко месеца баща ми ангажира агентите на Пинкертън, за да разберат кой довежда в лагера профсъюзни агитатори.

Раф бавно изтри ръцете си. Под загорялата му кожа играеха здрави мускули, придобити от дългогодишната работа с тежката миньорска кирка.

— И какво откриха вашите Пинкертъновци?

— Те не са мои, а на баща ми. — Памела откъсна едно цвете, което растеше до скалата, и захапа стъблото му. — Първо установиха, че четири млади дами, всичките от почтени и заможни семейства, се преобличат като старици и внасят нелегално разни стоки в лагера, при това нелегално е всичко, което не носи печалба на баща ми. — Тя спокойно го погледна. — Една от тези млади дами наскоро се ожени за племенника ви.

— Хюстън? — Гласът му потрепера. — Тази слабичка, крехка госпожичка? Кен знае ли?

— Съмнявам се. Освен това нямам възможност да го попитам, знае ли или не.

Памела внимателно се вгледа в Раф Тагърт. Когато бяха млади, двамата с Кен се влюбиха. Смятаха, че никой не знае за връзката им, но в действителност целият град месеци наред клюкарстваше за това. Памела се запозна с Раф, чичото на Тагърт, в деня на сватбата на близначките Чандлър. Стори й се, че този човек притежава всички качества, които едно време беше обичала у Кен. Освен това у него се усещаше някаква мекота, която липсваше у младия Тагърт. След сватбата Памела дни наред хранеше надежда, че Раф ще й се обади, или поне ще й изпрати бележка, но той въобще не се опита да влезе в контакт с нея. Тази проклета Тагъртова гордост! — каза си тя. И се учуди защо човек като Тагърт работи в рудника. Сигурно си има основателни причини за това. Беше ерген и нямаше нужда да храни семейство.