Джуд Деверо - Кралицата дева

Докато яздеше през града, всичко замря. Мъже, жени, деца, животни сякаш спряха, за да й се любуват. Тишина владееше над главната улица дълго след като Брита бе излязла през портите.

— Стара, а? — обърна се Роуан към Джура. — Нищо чудно, че мъжете я следват. И аз бих я последвал.

Джура му хвърли гневен поглед, но той се бе обърнал и със занесена усмивка гледаше към портата, през която бе изчезнала преди малко Брита.

— Ще я преследваме ли или не? — изсъска Джура в ухото му.

— Ето, това е задача, която ми харесва! — каза той, глупаво ухилен, без да забелязва ядните погледи на Джура.

Те яхнаха конете си, излязоха от града и изкачиха хребета на нисък хълм. Оттам можеха да наблюдават града и равнината около него. Брита и хората й не се отдалечиха много от градските стени, а навлязоха в близката гора и започнаха лова.

— Ще я проследя и…

— Заедно ще я проследим — прекъсна го Джура. — Ще я отделим от стражата й и ще я пленим. Мога да хвърля наметалото си върху й и…

— Ще ме следваш и ще правиш каквото ти кажа. Хайде, тръгвай. Ще заобиколим гората откъм изток и ще наблюдаваме. Ще отвлечем Брита при първа възможност.

В края на краищата, Джура беше тази, която с действията си направи възможно залавянето на Брита. Кралицата се беше отделила от свитата си и преследваше голям глиган с огромни бивни, придружена само от двама гвардейци. Джура реши, че Брита е смешна — да ходи на лов в тази бяла одежда! Защо ли Роуан гледаше Брита с такъв странен израз на лицето?

— Отвлечи вниманието на мъжете — каза му Джура. — Аз ще подмамя глигана в друга посока. Брита ще го последва.

Лицето на Брита излъчваше възбудата, треската и самозабравата на преследването. Гвардейците изоставаха от нея, оглеждаха се и се ослушваха. Телата им трепнаха, когато чуха някъде далеч, откъм гърба им, крясъкът на мъж, изпаднал в беда. Единият от гвардейците обърна коня си по посока на вика. След кралицата продължи само един гвардеец.

Брита не чуваше нищо, освен бученето на кръвта в ушите си. Тя се носеше устремно след глигана.

Джура взе в ръка копието си и скочи от коня. Брита не изглеждаше на своите четиридесет и няколко години, но Джура знаеше, че възрастната кралица скоро ще се умори и затова гледа по-бързо да убие глигана. Брита пресече пътя на животното и когато то се опита да премине покрай нея, заби копието си във врата му. Раненият глиган се извърна и хукна в противоположна посока — точно срещу Джура.

Джура подскочи, хвана се за нисък клон и изви нагоре тялото си. Глиганът профуча под нея. След него идваше Брита в безупречно бялата си одежда. Когато кралицата отмина, Джура скочи на коня си и подмами единствения останал гвардеец да я преследва. Скоро тя му избяга и засия, доволна от себе си. Ириалски гвардеец не би могъл да бъде заблуден така лесно. Джура изви коня си в посоката, където бе запрашила Брита.

Докато яздеше на юг, тя мярна в далечината Роуан, близо до мястото, където бяха прекарали нощта. Редом с него яздеше Брита в бялата си одежда. Не личеше да се е борила с Роуан, нито пък той я бе вързал.

Мръщейки се, Джура се впусна в галоп след тях. Не след дълго бе забелязана от двама гвардейци на Брита и трябваше дълго да язди из гората, за да ги заблуди и да им се изплъзне. Вече притъмняваше, когато Джура стигна до малката селска колиба. Трепереше от глад и умора. Тревожеше се дали Роуан се е измъкнал незасегнат и дали коварната кралица Брита не е успяла да го прониже с нож.

В колибата горяха две свещи. Джура се приготви за най-лошото. Очакваше да види Роуан провесен на кука от тавана и измъчван от Брита и хората й. Джура се промъкна зад къщата с изваден меч и нож в зъбите. Предпазливо погледна през единствения прозорец.

Не повярва на очите си.

Роуан седеше на стол със старинна лютня в скута си. Косата му отново бе златисторуса. Прелъстителната Брита седеше на пода в краката му, коленете й опираха брадичката й, очите й гледаха Роуан с обожание. Двойката селяни и трите им деца седяха срещу тях и се дивяха на тези прекрасни люде, които изглеждаха като два ангела.

— Изсвири още една — каза Брита на Роуан и гласът й прозвуча дрезгав и плътен, като пушека, който се издигаше от мангала с въглени в ъгъла на стаята.

Роуан се усмихна към Брита:

— Да, кралице моя, стига да желаеш.

Джура бе толкова същисана от тази сцена, че ножът падна от устата й и издрънча върху каменните плочи.

Роуан мигновено скочи на крака, грабна меча си, подпрян на стената и излезе през вратата. Успя да хване Джура преди тя да яхне коня си.