Джуд Деверо - Джудит

Само Джоан знаеше колко силна жена е господарката й и какво й е струвала тази усмивка.

Джудит напусна залата с гордо вдигната глава. Имаше чувството, че всеки миг ще повърне. Или ще падне в безсъзнание.

— Тази мръсница заслужава да хвърлят и нея в дупката — чу тя мърморенето на един от мъжете.

— Така е. Никоя жена няма право да се подиграва с мъжа, с когото се е венчала пред Бога.

Думите режеха като ками. Джудит се мразеше за поведението си тази вечер и това я караше да се чувства още по-зле. Тя изкачи с мъка стълбите към стаята си. Копнееше за тишина и самота.

Изведнъж около талията й се обви силна мъжка ръка. Някой я притисна към коравите си гърди. Мъжът опря нож в гърлото й и напиращият в гърдите й вик премина в задавено хъркане.

— Само една дума и ще отделя главата от разваленото ти тяло! — проговори дълбокият глас, който вече беше чувала веднъж. — Къде е Джон Басе?

Джудит не посмя да произнесе нито дума. Знаеше, че ако не се подчини, този мъж ще изпълни без колебание заплахата си.

— Отговори ми! — Той я стисна по-силно и ножът одраска гърлото й.

— При… при мама — прошепна задавено тя.

— При майка ти значи! — изсъска той. — Тя ще проклина деня, когато те е родила!

Джудит не можеше да го погледне. Ножът в гърлото не й даваше да диша.

— Кой… кой си ти? — изпъшка тя.

— Отдавна чаках този въпрос. Аз съм твой враг и с удоволствие бих пратил на оня свят една коварна вещица като теб. Само че още ми трябваш. Къде е Джон? Охраняват ли го много строго?

— Аз… не ми достига въздух… Хватката му се разхлаби.

— Отговаряй!

— Пред покоите на майка ми има двама стражи. Въоръжени.

— На кой етаж е стаята на майка ти? Говори по-бързо! — заповяда той и отново притисна ножа до гърлото и. — Тук никой няма да ти дойде на помощ, така че не се надявай на нищо.

Напрежението на Джудит си проби път навън и се изля в луд смях. Обзе я истерия. Смеейки се и хълцайки, тя заговори:

— Да ми дойде на помощ? На мен? И кой би го направил? Майка ми е пленница тук, единственият придружител, когото ми позволиха да задържа, не може да излезе от стаята й. Съпругът ми е затворен в тъмна дупка. Мъжът, когото ненавиждам, ме опипваше като проститутка пред очите на законния ми съпруг, а васалът му заплашва да ме направи уличница. И като за капак ме нападна някакъв непознат!

Пръстите й стиснаха дръжката на ножа и острието се заби в гърлото й.

— Който и да си, искам най-после да сложиш край. Прояви малко милост и ме убий. С какво бих могла да ти бъда полезна? Сигурно съм прокълната да седя бездейна и да гледам как всичките ми близки хора умират от мъчителна смърт!

Мъжът отпусна ръката си. След малко пъхна ножа в ножницата, хвана Джудит за раменете и я обърна към себе си. Тя почти не се изненада, като се изправи пред мъжа с лютнята.

— Искам да знам повече — проговори твърдо той, но в гласа му вече нямаше заплаха.

— Защо? Чий шпионин си? На Уолтър или на Артър? Вече ти казах твърде много.

— Права си — отбеляза спокойно той. — Ако бях шпионин, щях да съм събрал хубави новини.

— Тогава върви и им кажи всичко!

— Аз не съм шпионин. Аз съм Стивън, братът на Гевин.

Джудит го погледна с широко разтворени очи. Да, наистина беше той. Нямаше съмнение. По бузите й потекоха сълзи, но тя не вдигна ръка да ги изтрие.

— Гевин каза, че ще дойдеш. Обвини ме, че с появата си съм развалила всичко, но беше убеден, че ти ще оправиш бъркотията.

Стивън примигна.

— Кога си го видяла? Дори си разговаряла с него!

— Видях го на втория ден след пристигането си в замъка. Слязох в онази мръсна дупка, в която го държаха.

— В дупката… — Стивън беше чул къде са затворили брат му. Веднага му беше станало ясно, че няма начин да стигне до него. А Джудит беше успяла.

— Ела, седни тук. — Той я настани в нишата на един прозорец. — Трябва да си поговорим. Искам да ми разкажеш всичко.

Джудит заговори, отначало бавно, после все по-бързо и уверено. Стивън я изслуша, без да я прекъсне нито веднъж. Тя му описа смъртта на баща си, претенциите на Уолтър Демари към наследството й, желанието на Гевин да защити правата й.

— А ти защо дойде? Какво мислиш, че ще постигнеш? Защо не се обърна към братята на мъжа си? — Стивън се намръщи недоволно. — Даже Рейн със счупения си крак щеше да направи повече от теб, слабата жена. Чудя се как Джон те е послушал.

Джудит сложи ръка на рамото му.

— Не обвинявай Джон. Заплаших го, че ако не ме придружи в замъка на Демари, ще тръгна съвсем сама.