Джуд Деверо - Алисия

— За съжаление нямаме никакво време — прекъсна я решително Доналд. — Избягалият англичанин ще разкаже всичко на Макгрегър.

— Трябва да се махнем оттук, Стивън — каза спокойно Алисия. — Нямаме право да излагаме семейството на Кирсти на опасност.

Стивън кимна и се обърна към двамата шотландци.

— Доналд, Кирсти… — започна развълнувано той.

— Не говори — прекъсна го Кирсти. — Вие сте кръстници на сина ми. Никога няма да забравя какво направихте за него.

Стивън я погледна с мека усмивка.

— Той би могъл да отрасне като осиновено момче на брат ми.

— Искаш да го заведеш при англичаните? — изпухтя сърдито Алисия. — Не, Кирсти, по-добре е да го отгледаме в нашия клан. Ще стане истински Макарън.

— Не бива да се карате за Рори — намеси се ухилено Доналд. — Ние с Кирсти ще си родим още момчета и тогава всяко ще си намери мястото. А сега вземете английските коне и препускайте към Англия! Имате достатъчно време, за да пристигнете за Коледа.

— О, Кирсти! — прошепна развълнувано Алисия и прегърна малката жена. — Как ще разкажа на хората си, че най-добрата ми приятелка е от клана Макгрегър?

— Трябва да се върнеш при нас и да преговаряш с Макгрегър — отговори сериозно Кирсти. — Той е добър човек и има слабост към красивите жени. Опитай се да сложиш край на враждата. Представи си, че един ден синовете ни се изправят едни срещу други! Можеш ли да понесеш тази мисъл?

— Не, разбира се, че не — отговори Алисия и се откъсна от прегръдката й. — Давам ти думата си, че един ден ще се върнем при вас.

Стивън сложи ръка на рамото й.

— Разбира се, че ще се върнем, макар и само заради вълшебното питие на Харбен. Иначе може да си останем без синове.

Доналд избухна в смях.

— Ние с теб също трябва да си уредим отношенията, Алисия. Само като си спомня какво надрънках за клана Макарън, докато ти седеше в купчината листа и ми се присмиваше!

— Всичко, което каза за тях, отговаря на истината — отговори весело Стивън. — Моята жена е най-упоритата, най-непокорната личност, която си виждал. Тя е…

— Най-прекрасната жена на света — завърши изречението Доналд и прегърна Алисия. — Никога не мога да ти се отплатя за онова, което направи за сина ми! — Той я целуна и се обърна към Стивън: — Тръгвайте, нямате време за губене! Вземете конете на англичаните и вървете. — Той стисна ръката на Стивън и продължи с усмивка: — Когато Кирсти ми каза, че си англичанин, не можах да повярвам. И днес не съм съвсем убеден.

Стивън се засмя поласкано.

— Сигурен съм, че го казваш като комплимент. Кирсти, за мен беше чест да се запозная с теб. Много ми се искаше да останем малко по-дълго при вас, за да научиш Алисия как да се отнася към съпруга си.

Доналд го удари по рамото и се засмя още по-силно.

— Видът й лъже, приятелю. Тя умее да налага волята си също като Алисия. Само че го прави по друг начин.

Алисия и Стивън яздиха бързо в продължение на няколко часа. Все пак се стараеха да не създават впечатление, че бягат, защото не искаха да привличат вниманието на враговете. Хората на Макгрегър бяха навсякъде. По пътя Стивън спря и изхвърли английското седло и стремената в храсталаците. Алисия убеди жената на един селянин да им продаде гърне с черна боя, за да замажат светлите петна по челата на конете. Стивън поиска да се отплати на жената с медните монети, които бяха намерили в чантите на седлата, но Алисия се изсмя и му напомни, че все още се намират на шотландска земя. Всички ги посрещаха като гости и дори най-бедният селянин беше готов да сподели с пътниците оскъдната си трапеза. Шотландците се отнасяха така не само към сънародниците си, но и към чужденците, стига да не бяха англичани. Алисия се забавляваше безкрайно с ироничните забележки, които Стивън отправяше по адрес на англичаните. Шотландците, при които гостуваха, му показваха опожарените си поля. Един мъж им представи внука си, роден след изнасилването на малолетната му дъщеря от англичанин. Стивън изслушваше съчувствено оплакванията на селяните и отговаряше с мек гърлен акцент, който изглеждаше толкова естествен, сякаш се беше родил с него.

Нощем двамата се увиваха в дебелите наметала и се любеха до изнемога. Денем също им се случваше да се погледнат и в следващия миг да скочат от седлата и да се втурнат към крайпътните храсти, събличайки дрехите си. Стивън трябваше само да погледне Алисия и тя знаеше какво трябва да направи. Очите й започваха да пламтят, от тялото й струеше топлина. Когато ръката му се протягаше, за да я свали от седлото, тя избухваше в изкусителен смях.