Джуд Деверо - Алисия

— Я виж какво намерихме! — обади се весело един рус мъж и подкара коня си право към нея.

— Красавицата от шотландските блата — засмя се вторият и мина отзад, за да й пресече пътя за бягство.

— Погледни косата й! — промърмори възхитено третият и махна с ръка на четвъртия да затворят кръга.

— Шотландките са все курви — изрече със задоволство първият и продължи да настъпва към нея. Алисия отстъпи назад едва когато муцуната на коня му докосна гърдите й. — Не ми изглежда много уплашена — продължи мъжът. — По-скоро ми се струва, че ме моли да я отвикна от този високомерен поглед. Жените не бива да имат разделени брадички — прибави през смях той. — Не им подобава.

— Черна коса и сини очи — намеси се вторият мъж. — Виждал съм я някъде, но къде, по дяволите?

Ако аз я бях виждал някъде, със сигурност щях да си спомня — каза третият, извади меча си и опря острието му в трапчинката на брадичката й.

Алисия го погледна с корави, студени очи, докато обмисляше положението си.

— Велики Боже! — прошепна изумено вторият мъж. — Сега вече знам къде съм я виждал!

— Какво ме е грижа? — засмя се първият и скочи от седлото. — Няма да изпусна тази красавица, която и да е тя.

— Чакай! — извика вторият. — Тя е Макарън. Видях я в къщата на сър Томас Крайтън. Помните ли, че трябваше да я оженят за един от братята Аскот?

Мъжът, който бе слязъл от седлото, отстъпи крачка назад.

— Вярно ли е това? — попита тихо той, очевидно впечатлен от името й.

Алисия го погледна втренчено и се опита да успокои плачещото бебе. Третият мъж, който продължаваше да седи на коня си, избухна в смях.

— Само я погледни! Не може да бъде друга, освен Макарън! Виждал ли си жена с толкова гордост в погледа? Чух, че онзи Аскот трябвало да се бие заради нея, макар че лично крал Хенри му я обещал за съпруга.

— Вярно е — съгласи се вторият. — Само като я погледнеш, и разбираш защо Аскот е бил готов да се сражава до смърт с противника си.

— Лейди Алисия — проговори замислено първият мъж. Името й беше добре известно сред аристократичното общество на Англия.

— Къде е лорд Стивън?

Алисия не отговори. Само хвърли кратък поглед в посока към къщата, скрита зад скалната стена. Бебето отново заплака и тя се приведе към него, за да го успокои.

— Божичко, каква плячка! — проговори въодушевено четвъртият мъж, който досега стоеше настрана. — Какво ще правим сега с нея?

— Ще я предадем на семейство Аскот — предложи първият. — Сигурен съм, че Стивън я търси.

— Да не мислиш, че ще ни възнагради богато, като му я върнем? — попита през смях вторият.

Четвъртият насочи коня си към нея и Алисия се отдръпна уплашено.

— Какво ще кажете за клана й? — попита замислено той. — Хората на Макарън враждуват с Макгрегърови. А тази земя е на Макгрегър.

— Браво, Чарлз! — похвали го първият. — Мисля, че идеята ти е добра. Тази дама очевидно се крие. Само не мога да разбера чие е детето.

— Тя се омъжи за Аскот само преди няколко месеца и надали е нейно. Може пък да е избягала от него, за да роди копелето на някой шотландец.

Вторият мъж избухна в смях.

— Значи Стивън ще плати цяла купчина злато, за да си я върне. А после ще я пусне в казана е врящо масло…

— Какво ще кажете, ако поискаме откуп от всички — от клана й, от Макгрегър и от Стивън Аскот?

— Точно така. А ние ще се забавляваме с нея, докато пристигне откупът.

Кирсти не смееше да помръдне от мястото си. Очите й плуваха в сълзи, от изхапаната й долна устна капеше кръв. Тя знаеше, че Алисия можеше да се спаси с бягство. Скалата зад гърба й не беше много стръмна за силна жена като нея, а конете не можеха да я преодолеят. За да избяга обаче, Алисия трябваше да изостави бебето. Нуждаеше се от ръцете си, за да се изкатери по стената. Докато държеше в ръцете си бебето, тя нямаше възможност да се изплъзне от англичаните.

— Предложението ми харесва — усмихна се първият мъж и направи още една крачка към Алисия. — Най-добре е да не се противите, милейди. Няма да ви сторим зло. А сега ми дайте детето. — Той й говореше, сякаш не бе чула предишните му думи. Когато Алисия се отдръпна от протегнатата ръка, той смръщи чело. — Ясно е, че детето не е на Аскот. Не е ли по-добре да го отстраним веднага?

Алисия го погледна и проговори спокойно:

— Ако сториш зло на мен или на детето ми, кланът и братята Аскот ще се нахвърлят върху теб и хората ти като вълци.

Мъжът я погледна смаяно, но се овладя бързо.

— Опитваш се да ни сплашиш, така ли? — Той направи още една крачка към нея. — Дай ми детето!