Джуд Деверо - Алисия

— Не, благодаря — отговори с привидно равнодушие тя и бързо сведе глава, за да скрие треперенето си.

Изтри водата от лицето си, без да смее да погледне към Стивън. След малко опря двете си ръце върху гърба на кучето и направи опит да се изправи. Ала напоените е вода поли бяха тежки като олово. Освен това дъното на реката беше хлъзгаво и усилията й бяха осъдени на провал.

Не можеше да продължи нагоре. Този първи опит беше изтощил силите й. Изведнъж краката поддадоха под тежестта на тялото й и Раб направи огромен скок встрани, за да избегне водопада от пръски. Алисия падна отново по гръб и водата заля лицето й. Тя се закашля и побърза да се изправи. Първото, което чу, беше веселият смях на Стивън. А докато водата се стичаше в ушите й, Раб се разлая и сякаш се присъедини към смеха му. Сърцето й се сви от болка. Раб се забавляваше, вместо да я защити.

— Вървете по дяволите и двамата! — изкрещя ядно тя и се опита да освободи краката си от мокрите поли.

Стивън поклати укорително глава и влезе във водата. Преди Алисия да е успяла да реагира по някакъв начин, той я грабна в прегръдката си и я вдигна във въздуха. Много й се искаше тежестта й да го повлече към дъното, но той беше непоклатим като скала. Само изви гръб и леко се приведе, за да устои на течението.

— Бих предпочела да ме пуснете — проговори сковано тя.

Стивън вдигна равнодушно рамене и отпусна ръце. Алисия разбра, че ще падне отново в ледената вода, и реагира светкавично, като се залови здраво за врата му.

— Е, това вече е по-добре — засмя се той и я притисна до гърдите си с такава сила, че костите й изпукаха. Отнесе я на брега и спря, без да я пуска.

— Черна коса и сини очи… Никога не бях виждал такова прекрасно съчетание — прошепна страстно той. — Как можах да пропусна венчавката…

Алисия разбра причината за разкаянието му и настроението й се влоши още повече.

— Студено ми е — проговори хладно тя. — Моля, пуснете ме.

— Бих могъл да те стопля — прошепна задавено той и захапа крайчето на ухото й.

Алисия усети как я побиха тръпки — и те не бяха от студа. Тя се изненада от вълнението, което изпита, и се уплаши. Трябваше да му се противопостави.

— Пуснете ме най-после! — помоли тя тихо.

Стивън отрезвя изведнъж.

— Ще настинете — рече загрижено той. — Свалете тази мокра рокля. Ще облечете жакета ми. Да ви запаля ли огън?

— Предпочитам да се прибера в дома на сър Томас.

Макар и неохотно, Стивън я остави да стъпи на земята.

— Треперите — прошепна той и помилва ръката й. — Облечете нещо сухо, защото ще се разболеете.

Алисия се отдръпна назад. Мокрите поли удряха болезнено краката й, ръкавите бяха залепнали за ръцете й и от краищата им капеше вода. Стивън я гледаше сърдито.

— Дрехите ви са толкова мокри, че не можете да се движите. Не мога да разбера какво удоволствие намирате да ги носите. Боя се, че полите ви са твърде тежки и конят няма да може да ви носи.

Алисия изпъна рамене, макар че това не беше никак лесно.

— По дяволите! Та нали вие, англичаните, принуждавате жените си да носят тези дрехи. Искате да ги направите неподвижни, защото не сте достатъчно мъжествени, за да се справите със свободните жени. Англичаните винаги преценяват човека според външния му вид. — Тя разпери мократа си пола и продължи: — Знаете ли колко ми струваше тази рокля? Можех да купя вместо нея най-малко сто говеда. А вие я развалихте.

— Аз? Виновно е само вашето проклето упорство. А сега предпочитате да умрете от студ, вместо да ме послушате.

Алисия се усмихна иронично.

— Май не сте съвсем глупав. Радвам се, че проумяхте някои неща.

Стивън отново се засмя вътрешно.

— Знам повече, отколкото предполагате. — Той свали жакета си и й го подаде. — Щом толкова ви е страх от мен, скрийте се в гората и се съблечете.

— Страх! — изфуча Алисия и отблъсна протегнатата му ръка. Отиде при коня си и взе от седлото шотландския си тартан. После се запъти бавно към гората, без да поглежда към Стивън. Раб я следваше по петите.

След много мъчения тя успя да разкопчее безкрайните копченца и кукички на роклята и фустите. Когато най-после се освободи от мокрите дрехи, кожата й беше посиняла. Тежката рокля падна в краката й. Ленената долна риза и колосаната пола бяха оцветени в червено. Много й се искаше да свали и мокрото бельо, но не посмя, защото Стивън Аскот беше наблизо. През цялото време се оглеждаше, защото се опасяваше, че той я наблюдава, скрит зад някое дърво. Все пак реши да свали поне копринените чорапи. След като съблече всичко, от което можеше да се лиши, тя се уви в дебелата наметка и се върна при реката.