Джуд Деверо - Алисия

Алисия стоеше и го гледаше. В сърцето й бушуваше гняв. Той заплашваше да убие хората й, приятелите й, роднините, които тя се бе заклела да пази и защитава. Не можеше да се върне в Шотландия с този луд.

— Не мога да се омъжа за вас — проговори сериозно тя и го погледна дълбоко в очите.

— Съмнявам се, че имате избор — отговори спокойно Стивън и прибра меча си в ножницата. Малко се срамуваше, че се изпусна така, но може би беше по-добре още отначало да й покаже кой е господарят в къщи. Той щеше да заповядва на шотландците, които тя наричаше „свои“ хора. — Аз съм англичанин — обясни рязко той — и ще остана такъв, където и да отида. Би трябвало да ме разберете, тъй като и самата вие не сте готова да промените поне малко шотландския си начин на живот.

Макар че есенният ден беше топъл, Алисия усети как я побиха студени тръпки.

— Не е същото. Вие ще живеете с хората ми, ден след ден, година след година. Толкова ли не проумявате, че ако всеки ден се перчите пред тях с изисканите си английски дрехи и доброто си английско име, те няма да ви приемат като свой? Видът ви постоянно ще им напомня за децата и жените, убити от англичаните. И ще виждат в спомените си баща ми, който загина от вражеска ръка в разцвета на годините си.

Отчаяният й повик го трогна.

— Добре, ще нося шотландски дрехи. С това мога да се съглася.

Гневът на Алисия избухна с пълна сила.

— Така значи! Готов сте да облечете плейд и шафранена риза, за да могат жените ми да се възхищават на мускулестите ви крака!

Стивън я погледна смаяно и брадичката му увисна. След малко обаче се ухили с разбиране.

— Господи, как не се сетих по-рано! Много добре, че ми казахте! — Той протегна единия си крак и яките мускули затанцуваха под тънкия клин. — Значи мисли те, че жените ще ме приемат по-лесно? — Очите му засвяткаха дяволито. — Надявам се, че не сте ревнива?

Алисия го гледаше изумено. Този мъж не можеше да остане и минута сериозен. Подиграваше я, докато тя говореше за неща, които решаваха живота или гибелта на клана й. Събра полите си и изтича към коня си.

— Алисия, почакайте! — извика подире й Стивън. — Не исках да се шегувам с думите ви. — Той бе разбрал веднага каква грешка е допуснал и се втурна да я настигне. Улови ръката й и я обърна към себе си. — Моля ви — прошепна настойчиво той и очите му отразиха всички чувства, които го вълнуваха в момента. — Не исках да ви обидя. Разберете, толкова сте красива, че ме подлудявате! Щом погледна косата ви, искам да я милвам и целувам. Сините ви очи ме мамят да потъна в дълбините им. А тази проклета рокля е толкова дълбоко изрязана, че непрекъснато ме предизвиква. Нима наистина очаквате да обсъждаме сериозно спора между англичаните и шотландците?

— Спор! — изсъска ядосано Алисия. — Това е война!

— Добре, нека е война — съгласи се миролюбиво той, втренчил жаден поглед в деколтето й. Пръстите му милваха лакътя й. — Велики боже, не мога да стоя толкова близо до вас, защото желанието да ви имам се превръща в мъчение!

Алисия сведе поглед към деколтето си и лицето й пламна. Стивън се усмихна и нежно я привлече към себе си. Побесняла от гняв, тя се дръпна и го изгледа унищожително. Този мъж си въобразяваше, че може да я измами! Тя се изплъзна от търсещите му ръце и когато той не пожела да я пусне, го блъсна с все сила в гърдите. Стивън остана непоклатим, но тя загуби равновесие и политна назад. Беше забравила, че стои съвсем близо до водата.

Падна по гръб, макар че правеше отчаяни опити да се задържи. Стивън й подаде ръка, но тя я отблъсна гневно. Тогава мъжът вдигна рамене и отстъпи крачка назад, защото не искаше да го опръска при падането си.

Водата в рекичката сигурно идваше от планината, иначе нямаше да бъде толкова студена. Алисия падна в пясъка и дребните камъчета, с които беше посипано дъното, се врязаха в гърба й. Вълнените поли попиха жадно ледената вода, сякаш само бяха чакали подобен случай.

В първия момент тя не можа да проумее какво й се е случило и остана като замаяна на мястото си. След малко вдигна глава към Стивън и видя ухилената му физиономия. По лицето й се стичаха водни пръски. Раб скочи и застана до Стивън. Очевидно се зарадва на играта, защото залая и размаха опашка.

— Ще позволите ли да ви помогна? — попита Стивън с подигравателна учтивост.

Алисия приглади назад мократа си коса и усети, че зъбите й всеки момент ще започнат да тракат. Все пак тя предпочиташе да захапе парче чакъл, вместо да се изложи така пред него.