Джуд Деверо - Клариса

— Аз ще те обичам винаги, Рейн, каквото и да ми сториш. Понякога дори си мисля, че съм се родила с любовта си към теб.

На лицето му се появи една трапчинка и тя затаи дъх, очаквайки той да я грабне в прегръдката си. Вместо това Рейн бръкна в джоба на жакета си и извади нещо увито в кожа.

— Може би ще заслужа поне една усмивка — проговори нежно той и й подаде колана с лъва.

— Господи! — прошепна невярващо Клариса. — Та това е лъвският ми колан! Къде го намери? А аз си мислех, че съм го загубила завинаги! О, Рейн! — прещастлива, тя се хвърли на шията му покри лицето му с целувки. Рейн едва не изкрещя от болка, но не посмя да се помръдне, за да не я спре. — Ти си най-прекрасният съпруг на света — зашепна страстно Клариса. — О, Рейн, ако знаеш колко ми липсваше!

Тя не каза нищо повече, защото пръстите му се заровиха в косите й и дръпнаха главата й назад, докато устата му завладя нейната. Клариса имаше чувството, че ще се разпръсне на хиляди парченца. Тя се хвърли с цялата си тежест отгоре му и тъй като не беше много сигурен в краката си, Рейн политна назад и падна в пясъка, без да я изпуска от прегръдката си. Двамата се затъркаляха в пясъка като деца, смениха посоката и след още едно превъртане се озоваха в студената вода. Клариса беше отдолу.

— Рейн! — изпищя сърдито тя, когато огромното му тяло притисна ръката й към един камък. — Ще ме смачкаш! — Зъбите й затракаха от студ.

— Имам право на малко обезщетение за всички мъки, които изтърпях — заговори през зъби той и се разположи удобно във водата, сякаш се намираше в пухеното си легло. — Преди да те срещна, живеех мирно и тихо. А сега бях пребит от собствения си брат.

— Заслужаваш си го! — изфуча разярено Клариса. — Това е единственият начин да се вслушаш в гласа на разума. А сега ме пусни, защото ще се превърна в парче лед.

— Аз пък знам начин да те стопля — промърмори блажено той и загриза ушенцето й.

— Ти си един грамаден, глупав глиган! — изрева в ухото му тя. Силният й глас го накара да се отдръпне уплашено и да разтърси глава, защото ушите му забучаха. — Жена ти е мокра до кости, мръзне и скоро ще умре. Ако не ме пуснеш, ще крещя за помощ с все сила и скоро тук ще довтаса целият лагер.

— Как мислиш, дали ще се опитат да ти помогнат, или ще застанат на моя страна?

Тя го блъсна и се изсмя подигравателно.

— Сигурно няма да те познаят с това пурпурночервено лице.

Рейн се изсмя гърлено на забележката й и най-после я пусна.

— Много добре изглеждаш, Клариса — отбеляза доволно той. Очите му поглъщаха стройната й фигура, която се очертаваше под мократа, залепнала за тялото рокля.

Клариса се изправи с мъка, защото дрехата й беше напоена с вода и тежеше като олово. Рейн избухна в смях, скочи на крака, взе я на ръце и се запъти към най-тъмната част на гората.

— Ей, лагерът не е в тази посока! — напомни му сърдито Клариса.

— Някой трябва да те научи, че не е възпитано непрекъснато да раздаваш заповеди. Може би понякога имаш право, но е добре да се вслушваш в думите на мъжете и да оставиш командите на тях.

— Аз правя само онова, което е правилно, и ще продължа да го правя, за да те спася от самия теб — отговори самоуверено тя.

— Ако продължаваш да ме дразниш, ще ти запретна полите и ще те напердаша така, както никой досега не си е позволявал да го направи — отговори строго Рейн. — Всъщност, като си помисля, започвам да се съмнявам, че изобщо са те пляскали по дупето. Свещеникът, който те е обучавал, е трябвало да посяга по-често към лютнята, за да те налага по гърба. Така щеше да те научи поне на малко скромност.

— Аз съм скромна поне колкото теб — възрази тя и го погледна с усмивка. — Нима искаш от мен да стая настрана и да си държа езика зад зъбите, когато вършиш глупости?

— Клариса, отиваш твърде далеч — проговори предупредително Рейн.

— И как ще ме накажеш, че ти казвам истината в очите?

— По начин, който няма да ти хареса.

— Как смееш да ме заплашваш? След всичко, което направих за теб! Спасих те от Роджър Чатауърт. Едва не ме изгориха на кладата, защото съдиите бяха хвърлили око на земите ти и искаха да ги разпределят помежду си. Напуснах лагера с Джослин, за да не те подгони кралят.

Рейн я сграбчи за раменете и я отдалечи от себе си. Едната половина на лицето му беше подута и зачервена, другата пламтеше от гняв.

— Сега вече отиде твърде далеч — проговори през здраво стиснатите си зъби той. Преди Клариса да е поела дъх, за да отговори, той се настани на един пън, сложи я на коленете си и запретна полите й над главата. После я плесна здравата по стегнатото задниче.