Джуд Деверо - Клариса

Клариса излезе от лагера, защото не искаше да чуе подробностите. Рейн беше много по-масивен от брат си, по-тежък и със сигурност по-силен. Стивън не можеше да спечели битката срещу него и тя можеше само да се моли шотландският й девер да не е получил сериозно нараняване.

Когато слънцето залезе, Клариса взе кофите за вода и тръгна към реката, тъй като вече не можеше да понася злобните гласове и хиленето на хората, насядали около огъня. Всички се трупаха около стражите и слушаха жадно разказите им.

Тя стигна до реката и застана неподвижно на един камък, зарадвана от тишината, която я заобикаляше. Стресна я някакъв шум и тя се обърна да види какво става. Рейн излезе между дърветата с тежки, уморени крачки. Ако се беше вслушала в коментарите на стражите, Клариса щеше да бъде по-добре подготвена за тази гледка. Лявата страна на лицето му беше подута и оцветена в тъмночервено. Брадата му беше окървавена, едното му око представляваше пламтяща смесица от неестествени цветове.

— Рейн! — извика невярващо Клариса. Мъжът вдигна глава, но не посмя да я погледне в очите. Стигна до водата и коленичи, за да се измие. Клариса забрави напрежението и натрупания помежду им гняв и се втурна да му помогне.

— Дай да видя — помоли тихо тя.

Без да се съпротивлява, мъжът обърна лице към нея и тя положи хладните си пръсти върху обезобразената му буза. После безмълвно вдигна полата си, откъсна парче от ленената фуста, натопи го в студената вода и избърса лицето му.

— Разкажи ми всичко — нареди строго тя с генералския си глас. — Както виждам, Стивън те е ударил по бузата си боздугана си.

Мина много време, преди Рейн да отговори:

— Не, удари ме с юмрук…

Клариса спря за момент и го изгледа недоверчиво.

— Нали рицарите… — започна колебливо тя. Рейн й беше повтарял хиляди пъти, че рицарите не се бият с юмруци, че това е нечестен бой и всеки истински мъж трябва да го избягва. Благородниците предпочитаха да умрат, вместо да се защитават с юмруци и по този начин да нарушат кодекса на честта.

— Стивън е придобил странни навици в Шотландия — обясни с нежелание Рейн. — Твърди, че двама мъже могат да се бият по най-различни начини.

— А ти? Не се съмнявам, че си стоял насреща му като грамаден вол и си му позволил да те пребие от бой, вместо да се отбраняваш, макар и не като рицар!

— Опитах се — отговори честно Рейн и потръпна от болка, но бързо се овладя. — Само че той танцуваше около мен като жена.

— Не обиждай жените. Надали ще се намери жена, която да те нареди така.

— Стига толкова, Клариса! — Рейн стисна болезнено китката й. — Нямаш ли поне малко милост? Винаги ли ще бъдеш срещу мен?

Тя взе лицето му между ръцете си и го погледна право в очите.

— Аз се влюбих в теб в мига, в който те видях, Рейн. Дори когато бях твърдо решена да те мразя, усещах силата на привличането ти. Борех се с любовта си, но не можех да влияя върху чувствата и волята си. Сякаш ме тласкаше някаква неведома сила и вече не бях господарка на себе си. Още ли не си проумял, че аз съм винаги на твоя страна? Ако беше убил Роджър Чатауърт, кралят щеше да те обеси. Преди това се престорих, че те мамя с Джослин само за да те накарам да си останеш в гората, на сигурно място. Какво друго можех да сторя, за да ти докажа любовта и лоялността си?

Рейн освободи лицето си от ръцете й.

— Не харесвам методите ти. Защо никога не ми казваш какво смяташ да направиш? Защо през цялото време се бориш с мен?

— Защото борбата е единствената ми възможност да те накарам да ме изслушаш — отговори раздразнено тя. — Когато ме обвиниха в кражба, ти казах, че не бива да напускаш гората заради мен, но ти не пожела да се вслушаш в думите ми. Казах ти, че не можеш да убиеш Роджър Чатауърт, но ти стоеше срещу мен и ме гледаше с дяволските си очи, като че искаше да ме убиеш с погледа си. — Гласът й се усилваше с всяка дума.

— Не знам кой ме унижи повече, брат ми или ти…

Рейн говореше като малко момче, обидено от несправедливия свят, и Клариса едва успя да потисне смеха си.

— За какво се скарахте със Стивън?

Рейн потърка ранената си буза.

— Стивън ми предложи да обмисля и другите възможности и да си представя, че си действала именно от лоялност към мен, като си спасила живота на онзи гаден Чатауърт… — Той раздвижи глава и я погледна дълбоко в очите. — Несправедливо ли постъпих? Много лошо ли се отнесох към теб? Успя ли да запазиш в сърцето си поне искрица любов към мен?

Клариса докосна бузата му.