Джуд Деверо - Принцесата

— Разбира се, Ваше височество! — Броуни отново подклекна и хукна нанякъде.

— Престани да ме наричаш „съкровище“!

— Благородниците казват „любима“, така ли? — Джей Ти продължаваше да се взира навън през прозореца.

— Не се ли вижда Джулиън?

— Никой не се задава. — Джей Ти се обърна с лице към нея. — Ти прие доста спокойно всичко това. Май че бързо се съвземаш след атентатите, карат те само да огладняваш.

— Така са ме учили. Откакто свят светува винаги е имало хора, които искат да убиват членовете на владетелските семейства. Било за да привлекат към себе си вниманието, било за някакво лично отмъщение или по политически мотиви.

— Всъщност кой те научи да приемаш това като нещо естествено?

— Моята майка — отвърна Арайа, без да се замисли.

Той я изгледа продължително.

— Знаеш ли какво? Мисля, че постепенно започвам да те опознавам. Какво ще кажеш за едно двойно уиски?

— Да, моля — каза тя с благодарност и му се усмихна.

Полагаше огромни усилия да показва навън образа на хладнокръвна, добре владееща се принцеса. Но вътрешно цялата трепереше. Някой искаше да я убие. Някой от собствените й хора!

— Седни! — нареди той кратко, отиде до шкафа и й наля чаша уиски.

На една глътка Арайа изпи почти една трета от чашата. Очите й се насълзиха, но топлината на алкохола й подейства добре.

— Аз зная само за отвличането и за опита да те убият на острова. А и това днес. Имало ли е и други атентати или някакви „нещастни случаи“?

— Преди няколко седмици имаше разлято нещо плъзгаво на стълбата. Ако лейди Верта не ме бе сграбчила за роклята, положително щях да се пребия.

— И още нещо?

Арайа извърна лице.

— Едно от моите кучета… беше убито по най-зверски начин. Аз го почувствах като предупреждение.

— На кого… си разказвала за тези случаи?

— Никому. Няма на кого да кажа. Дядо е доста болен…

— Аз мисля, че прекалено много го щадите — каза Джей Ти и си напълни чаша уиски. — От сега нататък няма да те изпускам нито за миг от очи. Няма да направиш нито крачка без мене!

— Но това е невъзможно! В края на краищата аз имам задължения към моя народ, към годеника си! — Арайа се намръщи и гаврътна своето уиски. — Джулиан има право: една кралска сватба ще се отрази добре на нашата страна.

— Обядът е сервиран, Ваше кралско височество! — обяви Броуни.

Джей Ти допи уискито си.

— Така значи. Изпрати ми все пак покана за сватбата. Ще направя всичко, за да ти помогна. Стига да бъда сигурен, че годеникът ти не е забъркан в цялата тази каша! А сега да вървим да ядем!

Двадесет минути по-късно довтаса граф Джулиън с цяла малка армия. Бяха планирали да използват ловната хижа като главна квартира за издирването на Арайа и на коварния атентатор. Когато Джулиън се втурна в трапезарията, намери там Нейно кралско височество, седнала на една маса с обикновен гражданин, поглъщаща с апетит най-обикновена храна!

— Радвам се да ви видя, графе! — провикна се американецът. — Вече смятахме, че последното нещо, което сме видели от вас, ще е гърбът ви!

— Заловете го! — заповяда Джулиън на гвардейците, застанали зад гърба му.

Арайа стана.

— Не! Той ми спаси живота. Излезте навън!

Гвардейците се поклониха и се изтеглиха навън.

— Джулиън — заяви Арайа твърдо — ти и стражата ще ме придружите до къщи. Имам няколко ангажимента за днес следобед.

Джей Ти скочи и застана на вратата.

— Сега не бива да се явявате на публични места!

— Какво очаквате да направя? Да се заключа в някаква кула? Да си назнача човек, който да опитва всяко ястие да не е отровно? — Арайа се обърна към Джулиън: — Ще казваме, че съм паднала от коня и е трябвало да се върна пеша. Така ще мога да обясня защо не съм спазила програмата си. По-добре да ми се подиграват, отколкото да се страхуват за живота ми. — Тя вирна глава и мина царствено през вратата.

Джей Ти спря Джулиън.

— Вие не бива да допускате това! Много е опасно за нея!

Един Господ знае как Джулиън успя да погледне огромния Джей Ти „отвисоко“:

— Естествено е, човек като вас да не може да разбере тези неща. Арайа е принцесата на тази страна. Тя е бъдещата кралица!

— А чух, че сте щели да я обичате…

— Какво общо има това с този случай?

— Какво ли? Тя е в смъртна опасност, проклети малки… — Джей Ти се пресече по средата на изречението. След това продължи със застрашително тих глас: — Или искате да я премахнете от пътя си?

— Ако живеехме в друга епоха, и ако бяхте джентълмен, щях да ви извикам на дуел! — Джулиън мина презрително край Джей Ти и излезе от стаята.