Джуд Деверо - Фиона

Фиона, която не смееше да диша, защото беше убедена, че дъхът ще я разкъса, усети как очите й се напълниха с горещи сълзи. Тя се върна бавно на земята, с отслабнали крака, с болезнено пулсиращи ръце, с треперещо тяло.

Майлс се отдалечи малко от нея и я погледна с безкрайна любов. След малко помилва мократа й коса, целуна я по слепоочията.

— Обичам те, Фиона — прошепна нежно той и се усмихна дяволито. — Като се има предвид, че си най-добрата…

— Разбрах — засмя се Фиона. — Ще ме оставиш ли най-после да стъпя на земята или имаш намерение да ми счупиш гръбнака?

Той я целуна още веднъж и я пусна на земята. Когато краката на Фиона поддадоха и тя политна да падне, той я подкрепи и избухна в горд, самодоволен смях.

— Надут паун! — изсъска злобно тя и се хвана здраво за ръката му. След малко се наведе и го целуна в свивката на лакътя. — Наистина ли съм най-добрата? — попита небрежно тя, сякаш не придаваше голямо значение на отговора му. — Нима продължаваш да ме желаеш, след като съм износила детето ти?

— Е, поне до известна степен — отговори съвсем сериозно Майлс.

Фиона избухна в луд смях, приглади полите си и се опита да прилича поне малко на дама. Трябваше да се върнат при огъня, където ги чакаше Роджър.

Вървяха още два дни и те бяха благословени за Фиона. Нощи, огрени от страстна отдаденост и дни, изпълнени с нежност. Майлс беше грижлив и внимателен. Двамата се държаха за ръце, говореха си тихичко и се смееха до сълзи на всевъзможни глупости. Първата нощ се любиха край една река и след това се окъпаха в студената вода.

Роджър ги наблюдаваше с израз на превъзходство и с известен скептицизъм. Фиона го следеше скришом и често изпитваше угризения на съвестта за болките, които му причиняваше с поведението си.

Те напредваха бавно. Ако бяха на коне, щяха да минат дългия път само за четири дни, но пеша беше много по-трудно и дълго.

На четвъртия ден тримата се отклониха от пътя малко преди обяд, за да си починат и да се освежат. След поредния презрителен поглед към сестра си и Майлс, който остана незабелязан от тях, Роджър се отдели от двамата и навлезе навътре в гората. Когато за първи път чу за пленяването на сестра си, той едва не полудя от мъка, но сега разбираше, че като омъжена жена тя е окончателно загубена за него.

Докато размишляваше над проблема си, той вървеше по края на тясна долина, без да обръща внимание на пътя. Видя, че земята е разровена, но мина над тези очевидни следи от борба, преди да осъзнае значението им. След малко се върна и огледа внимателно мястото.

Беше минал по стръмния бряг, който се спускаше към бърза планинска река, и сега се взря подозрително в буците пръст, които бяха нападали край реката. Това можеше да означава само едно: че някой се е строполил надолу по склона. Често му се беше случвало да търси рицари, ранени или изчезнали след битка; и сега инстинктът му се обади под формата на странни тръпки по тила. Той се спусна с бързи крачки по стръмния бряг и се подхлъзна в бързината. Почвата беше разкаляна и тук-там личаха следи от стъпки.

Онова, което намери в крайбрежните храсти, не отговаряше ни най-малко на очакванията му. На един дънер седеше красива млада жена, богато облечена в бургундскочервено кадифе, шията й украсена с големи аметисти, обковани в злато. Тъмните очи, твърде големи за нежното лице, погледнаха непознатия с необичайна веселост.

— Знаех, че ще дойдете — прошепна тя и мекият й английски прозвуча много приятно.

Роджър примигна смутено и се постара да пренебрегне забележката й.

— Паднахте ли? Ударихте ли се?

Тя се усмихна и внезапно му заприлича на дете, облечено в тежка дамска рокля. Под обшитата с перли шапчица надничаха тъмни коси. Цялата предна част на роклята й беше украсена с перли.

— Кракът ми е заклещен. Не мога да се движа.

Господи, тези жени! — каза си сърдито Роджър и се наведе да разгледа камъните, между които беше пропаднал кракът й.

— Сигурно сте ме чули да минавам по склона. Защо не повикахте за помощ?

— Защото знаех, че ще дойдете при мен.

Тази е луда, помисли Роджър. Бедното момиченце е под властта на демоните.

— Ще махна този камък и ще вдигнете крака си. Разбрахте ли ме? — попита той, сякаш говореше със слабоумна.

Тя се усмихна в отговор и когато той премести камъка, извади крачето си от дупката.

Другото й стъпало беше в много по-тежко положение. Той можеше да премести камъка, но струпаните върху него щяха да се съборят и да счупят глезена. Жената беше много слабичка и той се съмняваше, че крехките й кости ще издържат.