Даниел Дефо - Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

Това съжаление обаче не беше дълбоко, защото аз искрено и още от самото начало обичах мъжа си от Ланкашир. А и той го заслужаваше — поне дотолкова, доколкото може да го заслужава един мъж; но отбелязвам това само между другото.

На следната сутрин синът ми дойде да ме види още със ставането ми. След като поговорихме малко, той извади една кесия от еленова кожа с петдесет и пет испански пистоли в нея и ми я даде, като каза, че това било за пътните ми разноски от Англия до Америка, защото, макар и да не било негова работа да пита, все пак можел да предположи, че не съм донесла много пари, тъй като се знаело, че в тая страна няма смисъл да се носят много пари.

После извади завещанието на баба си и ми го прочете. От него се виждаше, че тя ми е оставила плантация на реката Йорк заедно със слугите и добитъка и я поверила на сина ми, за да ми я предаде, ако чуе някога за мен, или пък на законните ми наследници, ако имам деца, или пък на оня, когото оставя за мой наследник по завещание. Но дохода от тази плантация трябваше да получава синът ми, докато научеше нещо за мен, а ако аз не се окажех между живите, тя щеше да остане за него и наследниците му. При все че тая плантация се намираше далеч оттук, той не я давал под наем, а я обработвал чрез свой управител, както правел и с друга една плантация близо до нея, собственост на баща му. Три или четири пъти в годината ходел там да види как върви работата. Запитах го колко струва според него тая плантация. Той ми каза, че ако я дам под наем, тя ще ми носи около шестдесет лири годишно, а ако живея в нея и се разпореждам сама, доходът щял да бъде много по-голям — може би около сто и петдесет лири в годината. Но като разбра, че по-скоро съм склонна да се заселя от другата страна на залива или пък да се върна обратно в Англия, предложи ми да стане управител на плантацията. Щял да продължи да я обработва тъй, както бил правил това досега за себе си, и смяташе, че ще бъде в състояние да ми изпраща от нея толкова тютюн, че да имам осигурени сто лири годишно, а понякога и повече.

Тия новини ми звучаха някак чудно и необичайно — не бях свикнала на такива неща. И струва ми се, че душата ми сега вече се устреми с пълна искреност и благодарност към ръката на провидението, сторило такива чудеса за мене, най-покварената жена в тоя божи свят. Нека отбележа още веднъж: не само тогава, а и винаги, когато трябваше да благодаря на небето, някогашният ми греховен живот ми се виждаше още по-чудовищен. И никога не съм се отвращавала от него толкова, никога не съм изпитвала по-силни угризения, както по времето, когато чувствувах, че провидението облагодетелствува мен, недостойната.

Но ще оставя читателя да доразвие сам и за себе си тия мисли — защото той без съмнение ще разбере нуждата от това, — а аз ще продължа своя разказ. Нежното държане на сина ми и милите му предложения наливаха със сълзи очите ми почти през цялото време, докато ми говореше. Почти не бях в състояние да беседвам с него, казвах по нещо само когато не се задъхвах от вълнение. Но най-сетне се овладях и изразих удивлението си, че съм имала щастието делът ми да бъде поверен в ръцете на собственото ми дете. Що се касаеше до моите наследници, казах му, че нямам на тоя свят други деца освен него и че дори и да се омъжа, не мога да очаквам деца на тая възраст, ето защо бих желала да приготвя необходимите документи, за да подпиша, че след смъртта ми всички мои имоти ще останат за него и за наследниците му. И като се усмихнах, запитах го защо не се е оженил още. Той отговори любезно, че във Вирджиния няма много жени и че щом като възнамерявам да се завърна в Англия, няма да бъде зле да му изпратя жена от Лондон.

Такова бе съдържанието на разговора ни през първия ден — най-приятния ден през целия ми живот, ден, в който изпитах истинско задоволство. След това той идваше всекидневно и прекарваше при мене по-голямата част от времето си. Заведе ме в домовете на редица свои приятели и навсякъде ме посрещаха с голямо уважение. Обядвах на няколко пъти и в собствения му дом, като той винаги нагласяваше така, че да не срещна баща му. При третото посещение му направих подарък — едничкото ценно нещо, което имах в момента в себе си: единия от двата златни часовника, донесени от мен с корабния ми сандък. Казах му, че не разполагам с нищо друго ценно и го замолих да целува часовника винаги когато си спомни за мен. Но премълчах, че бях откраднала тоя часовник от някаква дама в една лондонска черква, споменавам това между другото.