Даниел Дефо - Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

Слязохме незабавно на брега, но се оказа, че точно тук няма възможност нито да се подслоним, нито да приберем имуществото си. Открихме обаче един много услужлив квакер, който ни посъветва да отидем в някаква местност, разположена на шестдесет мили в източна посока, тоест към устието на залива. Той живеел там и ни увери, че ще имаме възможност или да се заселим, или да потърсим друго място, още по-удобно за заселване. Покани ни тъй любезно, че се съгласихме да идем. Самият той дойде с нас.

На тръгване купихме двама прислужници: една англичанка, току-що пристигнала от Ливерпул, и един негър. Това бе абсолютно необходимо за хора, решили да се заселят в тази колония. Почтеният квакер ни оказваше непрекъснато услуги и когато пристигнахме в селището, ни намери удобен склад за багажа, подслон за самите нас и за прислугата.

Два месеца по-късно, пак с негова помощ, получихме от губернатора на колонията голям участък земя за нашата плантация. Тъй окончателно изоставихме мисълта за преселване в Каролайна. Тук бяхме приети много добре, настанени в удобно жилище, докато завършим приготовленията — разчистване на достатъчно земя и набавянето на материал за постройка на собствен дом. Всичко това бе извършено съгласно указанията на квакера. И така, само за една година ние притежавахме близо петдесет акра 25 25 Акър — около 2 1/2 — декара. — Б.пр. разчистена земя, част от която заградихме и засяхме с тютюн. Освен това имахме просторна градина и достатъчно ниви, за да снабдяваме слугите си със зеленчуци и хляб.

При това положение се заех да убедя мъжа си да ме пусне пак оттатък залива, за да разпитам там за роднините си. Сега той се съгласи с по-голяма охота, защото имаше достатъчно работа, а можеше да се забавлява и с пушката, което тук наричат лов и което много му се нравеше. Сега ние често отправяхме погледи един към друг, понякога с голямо удоволствие, и размишлявахме за това, колко по-хубав бе животът ни тук не само от Нюгейт, а и от най-голямото ни благоденствие през време на позорния „занаят“, с който и двамата се бяхме занимавали.

Сега стопанството ни бе в много добро състояние. Бяхме закупили от колониалните власти земя за тридесет и пет лири, които заплатихме в брой, и плантацията даваше достатъчно доход, за да осигури и двама ни до края на живота. А колкото за деца, отдавна бях минала възрастта, когато изобщо можех да помисля за нещо подобно.

Но благополучието ни не се заключаваше само в това. Както вече казах, аз отплавах отвъд залива, гдето живееше моят брат и бивш съпруг. Но не отидох в същото село, както по-рано, а се отправих срещу течението на друга голяма река, западно от Потомак, наречена Рапаханок. Тъй се озовах зад плантацията на брат си, която бе доста просторна, а сетне — по един плавателен приток на Рапаханок — се добрах и до самата плантация.

Сега вече бях твърдо решила да се явя открито пред моя брат и да му кажа коя съм; но понеже не знаех в какво настроение ще го намеря или по-право се опасявах, че мога да го разтревожа много с неочакваното си посещение, реших най-напред да му пиша писмо, та да му обясня коя съм и че не съм дошла да го безпокоя във връзка с някогашните ни отношения, които, както се надявах, отдавна бяха забравени, а се обръщах към него като сестра към брат с молба да ми помогне да получа завещаното от нашата майка. Изказвах увереност, че той ще постъпи честно, особено като вземе предвид колко далечен път съм изминала, за да дойда тук.

Прибавих в писмото и няколко много нежни слова за сина му, който, както му бе известно, беше мое дете, и че както аз, така и той не сме виновни, загдето сме се оженили, тъй като и двамата не сме знаели близкото си родство. Ето защо се надявах, че той ще изпълни най-горещото ми желание да видя веднъж моето собствено и едничко дете и да дам израз поне на част от безкрайната си обич към този момък, който дори не помни своята майка.

Разчитах, че щом получи писмото, той веднага ще го даде на сина си, тъй като очите му бяха твърде слаби и едва ли можеше да го прочете сам. Но стана още по-добре, отколкото бях очаквала. Поради слабото си зрение той бил разрешил на сина си да отваря всичките му писма. И тъй като старият джентълмен не бил у дома си, когато пратеникът пристигнал, писмото ми попаднало право в ръцете на моя син, той го отворил и прочел.

След малко синът ми повикал пратеника в къщи и го запитал къде се намира лицето, което му е дало това писмо. Пратеникът му казал селището — то се намираше на около седем мили — и моят син го замолил да почака, веднага заповядал да се оседлае кон и да се приготвят двама слуги и ето че пристигна при мен заедно с пратеника.