Даниел Дефо - Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

Който иска, нека си твърди, че нашият пол не умеел да пази тайна. Целият ми живот ме убеждава в противното. И жената, и мъжът се нуждаят от някой, комуто да доверят тайната си, от някой близък приятел, с когото да споделят радостта или мъката си. В противен случай, каквото и да стане, тайната ще се стовари като двойно бреме върху душата и може да стане дори непоносима. Нека хората кажат сами права ли съм, или не.

Поради тази причина както жени, така и мъже, дори мъже с превъзходни качества, са проявявали слабост и са се оказвали негодни да понесат бремето на една тайна радост или пък тайна скръб. Те са били принуждавани да ги разкрият, само и само да се сдобият с отдушник и да облекчат сърцата си, смазани под бремето на тайните. Това съвсем не е признак на лекомислие, а напълно естествена последица. Ако се съпротивяват дълго на угнетеността, такива хора почват да говорят насън и да разкриват тайните си, без оглед нито на лицето, пред което се откриват, нито на последиците, дори и да са фатални. Този естествен нагон така непреодолимо се проявява в съзнанието на провинените в тежко престъпление, като например тайно убийство, че те са принудени да го разкрият, ако ще това да означава и собствената им гибел. Вярно е, че тези разкрития и изповеди прославят божието правосъдие. Но вярно е също така, че провидението, което обикновено избира за свое оръдие природата, и сега си служи с естествени причини, за да получи тези изключителни резултати.

Бих могла да дам множество забележителни примери в тази насока от моето дългогодишно общуване с престъпността и престъпниците. Когато бях в Нюгейт, познавах един човек, който бе една от тъй наречените „нощни птици“ — не зная дали и впоследствие са ги наричали така. Тъмничарите го пускали всяка нощ да върши кражби, а на следния ден издирвали и връщали обратно срещу възнаграждение откраднатото от него през предишната нощ, тъй като този човек разказвал с такава точност в съня си всичко, което вършел — всяка своя стъпка, какво и къде е крал, — сякаш бил буден. По тази причина всеки път, след като го пускали, трябвало да го затварят или сам, или с някой от стражарите, тъй че никой друг да не го чуе. Иначе, щом разкажел подробностите и съобщял всичките си похождения и успехи на някой от своите събратя-крадци или на работодателите си, както би трябвало да ги нарека, всичко се оправяло. Заспивал си тихо и мирно както всички хора.

Надявам се, че никой няма да сметне за излишно отклонение разказа за тази част от моя живот и за хората, принудени да разкриват най-съкровените свои и чужди тайни. Направих го, за да извлече всеки читател поука, назидание, предупреждение и полза.

Бремето на моята тайна така ми тежеше, че постоянно обмислях какво да предприема. Единственият изход, който можах да намеря, бе да посветя съпруга си дотолкова, че да се убеди в необходимостта да се заселим в някоя друга част на света. Следващата дилема пред нас бе към коя част на английските колонии да се отправим. Съпругът ми беше съвършено чужд на страната и едва ли знаеше нещо повече за географското положение на колониите. При все че пиша това, аз самата не зная какво означава думата „географско“. Притежавах само обши познания, добити от дългите разговори с хора, които пристигаха или заминаваха за различните страни.

Така например знаех, че Мериланд, Пенсилвания, Източен и Западен Джърси, Ню Йорк и Нова Англия бяха разположени северно от Вирджиния и следователно имаха по-студен климат. Ето защо те не ме привличаха. Аз по природа обичам топло време; с възрастта моята склонност да избягвам студения климат се засили още повече. Това ме накара да реша да се преселим в Каролайна, която е най-южната английска колония на континента. Още повече, че оттам много лесно можех да дойда по всяко време, което бих сметнала за подходящо, за да потърся имуществата от майка си и да предявя моите права върху тях.

Взела това решение, предложих на съпруга си да напуснем селището, гдето живеехме, и да вземем нашето имущество със себе си в Каролайна, където щяхме да се заселим. Съпругът ми охотно се съгласи с моя пръв довод, тоест че не е добре да оставаме тук, след като го бях убедила в опасността да ме познаят. Останалото не му казах.

Но ето че се породи още едно, ново затруднение. Главният въпрос продължаваше да тормози съзнанието ми и не можех дори да помисля да напусна страната, преди да се осведомя по един или друг начин какво е сторила майка ми за мен. Освен това не можех спокойно да понеса мисълта да замина, без да разкрия коя съм на моя бивш съпруг (брат) или на моето дете, сина му. Но ми се искаше да го направя тъй, че новият ми съпруг да не научи за тяхното съществуване, а и те да не узнаят нищо за него. Измислих безброй начини, за да го сторя. На драго сърце бях готова да изпратя съпруга си в Каролайна и да го последвам по-късно. Това обаче бе неосъществимо, защото той нямаше да мръдне без мен, тъй като не познаваше страната и нямаше понятие как се устройва плантация. Сетне реших отначало да идем там заедно и сетне, като се заселим, да се върна във Вирджиния. Знаех обаче, че дори и тогава той никога не ще поиска да се отдели от мен и да остане сам. Всичко се обясняваше с обстоятелството, че той бе отгледан като аристократ и не само не познаваше страната, но бе и ленив. Когато създадохме плантацията, той предпочиташе да обикаля горите с пушка или, както казваха, да ходи на лов. То бе главното занимание на индианците, но, повтарям — той предпочиташе това, само и само за да не работи в плантацията.