Даниел Дефо - Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

— Какво разказват? — запитах аз.

— Че когато бил млад — започна тя, — старият господин заминал за Англия и се влюбил в някаква млада госпожица, една от най-изисканите, които били виждали тук, оженил се за нея и я довел при майка си, която тогава била жива. Живял с нея няколко години — продължи тя, — имали няколко деца. Едно от тях бил младият човек с него. Ала след известно време, говорейки веднъж за себе си, старата дама, майка му, споменала пред снаха си за доста лошите си преживелици в Англия. Снахата била твърде изненадана и обезпокоена. Накратко, след още някои допълнителни обяснения станало ясно, че тя, възрастната дама, е без всякакво съмнение нейна собствена майка и следователно синът и — неин роден брат. Всичко това така ужасило и объркало цялото семейство, че едва ли не ги погубило. Младата жена не искала да живее с него, а той известно време бил като обезумял. Накрая младата жена заминала за Англия и вече не чули нищо за нея.

Лесно можете да си представите какви чувства породи този разказ у мен, но ми е невъзможно да ви опиша смущението си. Престорих се на изненадана от разказа и зададох хиляди въпроси за подробностите. Оказа се, че жената беше много добре запозната с тях. Най-сетна започнах да разпитвам за материалното състояние на семейството, за смъртта на възрастната дама, тоест майка ми, на кого е завещала имуществото си. Запитах това, защото моята майка ми бе обещала най-тържествено, че като умре, ще ми завещае нещо. Освен това така щяла да нареди всичко, че ако съм жива, да го получа по един или друг начин, без нейният син — тоест моят брат и съпруг — да бъде в състояние да попречи.

Жената отговори, че не знаела в подробности как било наредено, но й казали, че майка ми оставила една парична сума, плащането на която гарантирала с плантацията си. Тази сума трябвало да се даде на дъщерята, щом като се обади, независимо дали е в Англия, или някъде другаде. За изпълнител на завещанието определила сина ми, когото видяхме заедно с баща му.

Тази новина бе твърде важна за мен, за да не й обърна внимание. Можете да бъдете уверени, че ме изпълня с хиляди мисли — какво да предприема, по какъв начин да открия коя съм и изобщо дали да сторя това, или не.

Толкова забъркано бе положението, че наистина не бях в състояние да се оправя, нито знаех какъв път да поема. Денем и нощем тази мисъл не излизаше от ума ми. Станах мълчалива, изгубих съня си.

Съпругът ми забеляза това и започна да гадае какво ме гнети, стараеше се да ме развлича, ала всичко ба напразно. Тогава той почна да иска от мен да му кажа какво ме измъчва и аз дълго отбягвах, докато най-сетне, след непрекъснато настояване, бях принудена да съчиня една история, която впрочем донякъде отговаряше на истината. Казах му, че съм разтревожена, защото трябва да напуснем квартирата и да променим плановете си за заселване, тъй като съм разбрала, че ако останем в тази част на страната, ще ме познаят. Причината била, че след смъртта на майка ми част от моите роднини дошли в местността, в която се намираме, и сега или трябва да им разкрия коя съм — което по много причини не бива да става при сегашното ни положение, — или да се преместим. Мрачното ми настроение се дължало на това, че не съм знаела какво да сторя.

Той се съгласи с мен, че при сегашното ни положение в никой случай не бива да казвам комуто и да било коя съм. Рече, че поради тези причини бил склонен да се преместим в която и да е част на страната, дори да отидем в друга страна, стига да намеря предложението му за уместно.

Това обаче създаде нови затруднения за мен. Преместех ли се в друга колония, аз сама си затварях пътя за едно по-грижливо издирване на наследството, оставено от майка ми. От друга страна, не смеех дори да помисля да разкрия на новия си съпруг тайната за моя някогашен брак. Нито подобаваше да се разказват подобни неща, нито можех да предвидя какви ще бъдат последиците. Освен това невъзможно бе да получа наследството си, без да заявя открито пред цялата страна коя съм била и каква съм станала сега.

Тази обърканост продължи доста време и много разтревожи съпруга ми. Той смяташе, че не съм достатъчно искрена и не споделям напълно тревогите си с него. Често казваше, че не можел да разбере какво е сторил, та не му доверявам тайните си, независимо какви са, особено пък ако са мрачни или потискащи. Впрочем аз наистина можех да му се доверявам във всичко, защото никой мъж не го заслужаваше повече от него. Но това бе тайна, която не знаех как да му разкрия. И тъй като нямаше жива душа, за да споделя поне част от нея, товарът ми стана непоносим.