Даниел Дефо - Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

Така аз бях продадена формално. Слязохме на брега заедно с плантатора. Капитанът дойде с нас и ни отведе в някакво заведение, което не зная дали може да се нарече кръчма, или не. Там ни поднесоха пунш, приготвен от ром, и други подобни. Прекарахме извънредно весело. След малко плантаторът ми даде удостоверение, че съм освободена, и писмено уверение, че съм му служила вярно. На следното утро аз бях свободна да отида, където пожелая.

За тази услуга капитанът ни поиска шест хиляди фунта тютюн. По неговите думи той бил длъжен да ги достави на търговеца, наел кораба му. Незабавно го купихме за негова сметка, дадохме му отгоре и двадесет гини и той остана извънредно доволен.

Редица причини ме карат да не разказвам подробно в коя част на колонията Вирджиния се заселихме. Достатъчно е да спомена, че навлязохме в голямата река Потомак. Първоначално възнамерявахме да се заселим тук, при все че впоследствие променихме решението си.

Пренесохме имуществото си на брега и го настанихме в склада, който наехме заедно с квартирата в малкото селище, край което хвърлихме котва. Първата ми работа след това бе да разпитам за майка си и за брат си (тази фатална личност, за която бях омъжена, както подробно разказах). Разпитах тук-таме и узнах, че мисис***, тоест майка ми, е починала и че моят брат или съпруг е жив. Дори нещо по-лошо — узнах, че се е преместил от плантацията, в която бях живяла, и се е установил заедно с един от синовете си в някаква плантация, непосредствено до селището, край което бяхме слезли и наели склада.

Отначало бях малко разтревожена, но после реших, че той не би могъл да ме познае и не само се успокоих напълно, но дори поисках да го видя, без, разбира се, да ме види той.

За тази цел потърсих и намерих плантацията, в която живееше. Заедно с една местна жителка, която бях наела да ми помага, започнах да обикалям край владението му под предлог, че искам да хвърля поглед на околностите и да се ориентирам. Най-сетне се приближих толкова, че видях къщата. Попитах жената на кого е тази плантация. Тя ми обясни, че била на еди-кого си.

И като погледна вдясно, добави:

— Ето джентълмена, собственик на тази плантация. И баща му е с него.

— Как се казват? — попитах.

— Не зная — отвърна тя — какво е името на стария джентълмен, но името на сина е Хъмфри. Смятам, че и бащата се нарича тъй.

Можете да си представите каква смесица от радост и страх ме обзе по този повод — веднага разбрах, че това е собственият ми син, а баща му, който тя ми показа, моят брат. Не носех маска, но смъкнах ниско качулката над лицето си и не се съмнявах, че след двадесетгодишно отсъствие той няма да бъде в състояние да ме познае, още повече, че никой не ме очакваше в този край на света. Но всичките ми предпазни мерки се оказаха излишни. Вследствие някаква болест на очите неговото зрение било толкова отслабнало, че виждал само колкото да не се блъсне в някое дърво или да не падне в някоя яма.

Когато приближиха, казах:

— Той познава ли ви, мисис Оуен? (Тъй наричаха жената.)

— Да — отговори тя, — ако чуе гласа ми, ще ме познае. Но не вижда достатъчно добре и не би познал нито мен, нито когото и да било другиго.

Тогава тя ми разказа историята за неговото зрение, за която вече споменах. Това ме успокои и докато те минаваха край мен, отново отметнах качулката назад. Окаяна майка бях аз — виждах собствения си син, красив, приятен, богат, без да смея да му се открия, нито да привлека вниманието му. Нека всяка майка, която прочете тези редове, си представи с каква мъка в душата си се овладях, какъв копнеж ме обзе да го прегърна и да го облея в сълзи. Имах чувството, че вътрешностите ми се обърнаха, че всяка фибра в мен затрепери. Не знаех какво да правя, както сега не зная с какви думи да предам тези мъки.

След като той отмина, вцепенена и разтреперана, гледах след него, докато го виждах. Сетне се отпуснах на тревата, точно на мястото, което си бях отбелязала. Престорих се, че си почивам, извърнах се, легнах по очи и обсипах със сълзи и целувки земята, по която бе вървял той.

Не можах да скрия вълнението си от жената и тя го забеляза. Но помисли, че не ми е добре. Бях принудена да призная, че е така. Тогава тя настоя да стана, понеже земята била влажна и било опасно да се лежи на нея. Послушах я и тръгнахме.

Докато се връщахме и аз все още я разпитвах за господина и неговия син, възникна нов повод за печални мисли. Уж за да ме разведри, жената започна да ми разказва, че сред някогашните съседи на господина се носел много странен слух.