Петер Жолдош - Задачата

Жил прегледа празния коридор на следващия етаж и на драго сърце щеше да си разбие главата в стената. Искаше да бъде хитър! Още не знаеше какво се крие зад изчезването на Еди, но впоследствие много пъти потръпваше от онзи смях. Еди бе водил за носа не само другите, но и него самия.

Отвори поред всички врати на складовите кабинки и при последната изтръпна. От ужас рядката козина на Уму настръхна. В кабината с лазерните пистолети една калъфка се търкаляше празна на пода. Жил знаеше, че никой освен него не идва в тази кабина и че сутринта, след като се събудиха, тръгнаха на лов с Ваня, а лазерният пистолет заедно с калъфката бе в едно от шкафчетата на долния въздушен шлюз.

Преди да успее да помисли за каквото и да било, пъхнатият в колана му малък предавател хрипливо се обади. Жил изскочи от кабинката, тръшна вратата и затича без цел и мисъл. Забеляза, че го вика Сид едва когато онзи започна да крещи нетърпеливо:

— Защо не отговаряш, Жил, чуваш ли ме?

Все още мислеше за Еди. Представяше си го как изскача от някоя кабинка с лъчевия пистолет в ръка. Еди искаше да подчини властта на най-важната цел и затова бе избрал най-подходящото средство. И сега Жил щеше да бъде първият, на когото ще го пробва.

— Обади се, Жил! — Кряскането от репродуктора показваше, че Сид негодува. — И ти ли полудя?

— Тук съм! Какво искаш? — прошепна Жил. Трепереше от страх да не би гласът му да го издаде на Еди.

— Върни се обратно, намерихме го!

— Какво? — След това закрещя: — Внимавайте, Сид! Пазете се…

— Какво ти става? Намерихме съобщението на Еди в библиотеката? — Напрежението толкова бързо се смъкна от Жил, че той се опря на стената на коридора. — Бързай, чакаме!

С голяма мъка Жил дотича до асансьора.

Малката памет бе приготвена да се използва от дежурния навигатор, а сега се намираше в библиотеката, за да помага при упражняване на правилния говор. Бе способна да съхрани многочасов текст, но посланието на Еди бе относително кратко:

„Заминах, не ме търсете! Защо станах точно такъв, Жил знае може би по-добре от мен. Едно нещо само зная — единствената цел на моя живот е да водя народа на ловците. И като Еди ги обичам — благодаря за това на Жил, — и в тялото на Хаим тази любов намери необходимата енергия. Задачата да върнем на Земята «Галатея» с изследователските резултати е хубаво намерение, ала аз нямам нищо общо с него. Вие сте убийци, защото заради Задачата убихте Уму, Тиак, след това Еор и Ре. Затова е виновен Жил, но аз не искам да греша заради него. Само знайте, че аз не искам да участвам в тази Задача и ще се погрижа тя да не вземе повече жертви. Бих унищожил роботите един по един, където са, ала ако се опитат с инфразвук да задържат племето, няма да се спра. Но не искам да ви причинявам по-големи вреди, от роботите може да имате още нужда. Затова ги изключих централно, така ще можем да се промъкнем спокойно между тях. Сега заминавам, ще убия Дау и ще отведа народа на ловците толкова далеч от «Галатея»,колкото аз знам. Не ме преследвайте, защото нося със себе си лъчев пистолет. Искам да бъда Първи, съвършеният Първи, с ума на Еди и без ограничеността на Дау. Искам да живея тук и ви съжалявам, защото един ден и вие ще разберете, че съм избрал правилния път.“

Жил стана и тръгна навън.

— Къде отиваш? — запита Сид.

— В командната зала. Може би не е още късно да включа роботите. Честотата на страха е валидна и за него, забравил е за нея. Няма да може да улучи роботите с лъчевия пистолет. Ръката му ще затрепера твърде скоро.

— Искаш да го върнеш обратно? Еор ги настигна по коридора. Въпросът на Сид го разтревожи.

— Ние мислим, че рискът е прекалено голям…

— А че блуждае някъде с пистолет в ръка, без контрол, това не е ли риск? И то не по-малък.

— Но как ще…?

— Още не зная. Засега искам да ги видя къде са.

— Струва ми се, че закъсняхме. Еди остана сам в десет часа, тогава влезе в библиотеката — каза Сид, — в единадесет часа вече всички спяхме. Тогава е изключил роботите, слязъл е в склада за лъчевия пистолет, това прави още половин час. Да е стигнал при племето най-късно около два часа след полунощ. А сега е девет часът сутринта…

— Въпреки това искам да знам!

Роботите послушно се отзоваха на радиоповикването. В петкилометровия кръг около „Галатея“ животът с нищо не се бе променил. Грухтящи, диви кучета. А големите хищници, разбира се, сутринта спяха.

— Кой наблюдава за последен път племето?

— Ние — обади се Еор, — вчера сутринта.