Петер Жолдош - Задачата

— Разбира се. Вие там защо се страхувате повече от нас?

Жил не можа да отвърне. Максимови също мълчаха.

— Мислиш ли — запита го Сид, покрил с дланта си микрофона да не чуят Максимови, — че ще ги намерят?

— Наистина се страхувам! Сид извърна глава.

— Невъобразим си, Жил. И с това твое безпокойство искаш да достигнем до Земята? Само като си помисля, че…

— Открихме ги! — бе гласът на Ре. — Еор, виждаш ли? Там напред, малко вдясно!

— Дръж се, завивам! — Еор също завика: — Жил, бързо, на колко сме?

— Тридесет и пет — тридесет и седем километра. Колко далеч са огньовете?

— Трудно е да се определи, но сигурно са на повече от три километра!

— Спускайте се веднага!

— Защо? Ще изгася мотора и съвсем тихо ще се приземим до тях. Невъзможно е да ни чуят…

— Не обяснявай, Еор! Спускайте се веднага!

— Три километра да се влачим в тая тъмница с жените?

— Слизайте! — изрева Жил.

Шумът на мотора изчезна, съвсем ясно чуха Еор:

— Напразно викаш, Жил! На сто и петдесет метра сме и сега без мотор съвсем безшумно…

Пукането в репродуктора не бе по-силно от шума на светкавица от далечна буря, но Жил знаеше, че това означава само едно единствено нещо. На екрана на радара точката на хеликоптера затрептя, после напълно се разсея.

Сид крещя известно време, след това замлъкна, вперил празен поглед пред себе си. Жил излезе от командната зала, без дори да го погледне. Повика Ваня, но размисли. Всъдеходът е по-добър. Включи автоматиката. Страната на „Галатея“ се отвори. На две лебедки висеше окачен всъдеходът, отдолу се виждаха гъсеничните му вериги. Посегна към следващото копче, за да го спусне на земята, когато разбра, че е безсмислено. Предимството бе на страната на Еди.

Всъдеходът отново потъна в корема на „Галатея“ и Жил тръгна към кабината си. Трябваше да спи. Мъст? Едва не се разсмя. Защо иска да отмъсти на Еди? Зарядът на лазерния му пистолет е ограничен. Тогава Еди и без това ще се опита да се върне. Зави се презглава. Искаше да спи. Не, помисли си вече в полусън, не завиждам на Еди.

Докато размишляваше какво да прави, отново със странно съчувствие си спомни за упорството на Норман. Преди „Галатея“ да се приземи,Норман изстреля в орбита сонда и от получените данни с помощта на Мозъка определи най-оптималното място за приземяване- критериите, разбира се, не сподели с никой, — след това приземиха със Сид „Галатея“ тук.в средата на гъсталака. От изследователите Норман изискваше систематична работа. Искаше да напредват постепенно, крачка по крачка. Като се изключат повърхностните данни от сондата и кръгът с радиус двеста километра, в чийто център беше „Галатея“, почти нищо не знаеха за планетата.

До катастрофата бяха успели да изпълнят едва десет процента от поставената програма. А сега вече можеше да се узнае единствено това, което бе безусловно необходимо. Жил се чувствуваше уморен. Много пъти изпитваше страх, че няма да му остане време да довърши това, което бе започнал.

Опита се да потърси сондата, но не я намери. През изминалото столетие и половина, орбитата й навярно се бе изменила и сондата бе изгоряла. Изстреля нова сонда, установи я на такава орбита, че да може да получава цялостна картина за повърхността на планетата. За по-голяма сигурност монтира в нея инфрачервени камери, след това седна пред екрана и започна наблюдението. Това бе тягостна работа и Сид я правеше още по-трудна.

— Напразно търсиш други „разумни същества“ — хихикаше Сид, — тук ще измрем всички. Ти и аз в „Галатея“, а Еди сред милите си събратя. Защото си страхливец и не смееш да рискуваш, не смееш да отлетиш отвъд северните гори нито с хеликоптер, нито с Восп!

В началото Жил бе достатъчно глупав да дава обяснения.

— Ти също знаеш, че с камерите не може да се установи точно къде е нашето племе и Еди. Без да обмислим, ще свали и нас.

Сид, разбира се, възразяваше, защото искаше да спори. С методична жестокост измъчваше Жил, а постоянната формула бе винаги една и съща.

— Защото си неспособно, безсилно, страхливо същество, Жил!

— Изчезвай, Сид!

— Не, трябва да го чуеш докрай. И ти го знаеш, но не е достатъчно само да ти повтарям, че…

— Струва ми се, че на края все пак ще те убия, Сид!

— Какво още чакаш?

— Сам не можеш ли? Ще ти дам таблетки.

— Не, предпочитам да го сториш ти. Ще бъде по-голяма наслада. За последен път да видя как, треперейки от гняв, насочваш срещу мен пистолета или с голи ръце как скачаш отгоре ми. Впрочем предупреждавам те, че аз съм по-силният.